Забравената история

0 Flares Twitter 0 Facebook 0 Google+ 0 LinkedIn 0 Email -- Filament.io 0 Flares ×
Rate this post

Историята на „вълчите деца“

Историята е затова винаги да ни напомня за миналото, за всичко което се е случило някъде независимо колкоотдавна или далеч от нас. Следващият текст на Моника Панкау
е имено една забравена история.Историята на изоставените и загубени деца на следвоенна Германия наречени -„вълчите деца“. Текста е красноречив оставям го без коментар. Признавам само че той е разказва една история която никога не трябва повече да бъде забравяна.

“Мислех че Германия ще изчезне”

Автор : Моника Панкау

Без родители, без дом без идентичност. Малко след края на войната 10-годишната Мариане Бойтлер е разделена от своята майка и е трябвала да преживява сама подобно на онези 25 000 деца получили прозвището „вълчи деца” заблудили се някъде из разрушената Източна Европа. Едва днес тя започва да разказва за това какво е преживяла.

Кьонигсберг през август 1945 година. Деветгодишната Мариане Бойтлер стои в градината заедно с майка си и двамата си по-малки братя Дитер и Мамфред а зад тях се намира разрушената им къща пред тях зее почти еднометрова дупка. Майка и държала в ръцете си един бял картон.В него лежал Зигфрид, най-малкото от четирите деца още ненавършил и три месеца. Изгладнели и напълно разбити в превзетия от Червената армия град през април на 1945 година. Майката гледала безмълвно в изкопания трап. Един последен поглед, една къса молитва и тогава Зигфрид щеше да бъде погребан. Не е време запечал.

65 години по-късно Мариане Бойтлер седи в хола на малката си къщичка в Берлин а по стените висят картини от Кьонигсберг и Куршското крайбрежие. На масата пред нея лежат карти,книги и албуми. Спомените за едно запазено детство. „И тогава беше добре” –разказва усмихвайки се днес вече 72 годишната жена. Донася една снимка на която се вижда къщата в която са живели със семейството си. Мариане е имала собствена стая в която е стояло едно голямо пиано. „Родителите ми подариха това за Коледа” .Сутрин момичето посещавало местното училище в Кьонигсберг, а следобед свирело на пиано или се срещало с приятелките си. Семейната идилия свършила на 9 април 1945 година в деня когато градът капитолирал пред Червената армия. Наказателната акция на окупаторите прераснала най-накрая във оргия. Започна истинско клане на цивилното население. Свидетели разказват за масови убийства, застреляни хора и освирепели деца. „Това което се случи тогава не може да се опише”-казва Мариане Бойтлер.

Един Картоф като коледен подарък

В средата на тази зима майката на Мариане се разделя с четвъртото си дете- Зигфрид. Той е само на три месеца. Не стига това и болестите се ширят навсякъде- тиф, краста и дизентерия. „Смъртта бе навсякъде”- спомня си Мариане. Припомня си точно че на Коледа през 45-та „мама се опита да ни утеши и каза „ Дядо Коледа неможе да ни намери заради големия сняг” и тогава даде на всеки ни по един картоф.Това беше коледният ни подарък.” Само няколко седмици по-късно умира изгладнял четиригодишния ми брат Дитер. „Седях до него за да не му е толкова студено”- спомня си Мариане. Но той бе толкова зле че изведнъж просто спря да диша.” Заедно с майка си и Мамфред те занесли Дитер на гробището. Заради големия студ неуспяват дори да изкопаят гроб. „Просто го покрихме с малко сняг.” Отново нямаше време за траур. Почти винаги руснаците използваха цивилното население като работна ръка и го преселваха в различни области. При едно подобно преместване със влак Мариане изгубва майка си и брат си Мамфред. И от този момент насетне остава сама на едно напълно непознато място. „Стоях плачейки на гарата” –казва тя. „Неможех да чета надписите и неразбирах никого” В един магазин където момичето помолило да и дадат нещо за ядене магазинерката и казала на развален немски „Иди на село.много за ядене”. За тези думи Мариане си спомня ясно и сега.

Отпратена след зимата

Тя била заселена в Каунас-втория по-големина град в Литва. И не била сама.Хиляди деца и младежи се бяха разпръснали из цялата страна търсене на хранаи топло жилище . .Литовците наричали „Вокитукаи” останалите без родители и родина немски деца. „Да вземат за отглеждане или да се грижат за фашистките деца-това бе строго забранено на руснаците , но все пак състраданието към нещастните деца беше широко разпространено. „В някои от къщите готвеха по едно ведро супа за прииждащите деца” – казва Рут Лайзеровиц председателка на „Обществото на вълчите деца”, която полага усилия за изясняването на тази част от историята „в някои дворове пък селяните пускаха кучетата си върху децата” .

Рут Лайзеровиц е открила десетки Вълчи деца” от средата на 90-те години , които е разпитала за техните истории и преживявания. „Сигурно е че състраданието към малките деца разтеше а за големите търсенето на покрив беше много трудно.” Който не можеше да си намери жилище живееше в продължение на седмици в горите изхранвайки се с разтения и месото на дивите животни. Сега и Мариане Бойтлер беше едно от „вълчите деца” скитайки се из безброй села и гори преди да попадне в средата на зимата при едно семейство в литовско село. За шест месеца там тя научава литовски език. Немски вече нетрябвало да говори-било опасно както за нея, така и за цялото семейство. През пролетта на 1947 година тя е отпратена. Но МАриане имала късмет. Попаднала при друго семейство, което я пратило на училище . Въпреки че знаела перфектно литовски тя често била обиждана от съучениците си на „фашистко дете”. И тя последвала съвета на свой приятел който и казал:”Мариане имаш нужда от едно друго име което да е по благозвучно от твоето.” И младата русокоса девойка се прекръстила на Ньоле.

Изчезнали родители и загубена самоличност

Така Мариане подобно на хилядите немски деца загубила след края на войната не само своите родители и дом но идентичността си. „В много от семействата заради страх от руснаците унищожавали всичко което можело да се свърже с немското минало на отглежданите там германчета.”-разказва Рут Лайзеровиц. И така изчезвали снимки и писма.И колкото по-малко било едно дете, толкова по-бързо то забравяло своето име, родина и език. „Вълчите деца” на Източна Прусия вървели сравнително добре в Литва. Бродещите по полята които не успявали да останат там били изпращани в домове от представители на съветската военна администрация, установила се през 1946/47 година в областта на Кьонигсберг /сега Калининград/ . Според Рут Лайзеровиц „през есента на 1947 година повече от 4700 деца се намирали в подобни домове. През същата година започнало прехвърлянето им в съветската окупационна зона/ по-късно ГДР/. Транспортирането било пълна катастрофа. 2386 деца на възраст между 2 и 16 години почти изтощени били натоварени в товарни вагони без слама.Това се казва за един от тези случай на транспортиране на деца. „Пътуването продължавало четири дни и четири нощи. Напускането на вагоните било забранено. Децата били толкова немощни че всякакви ваксинации били невъзможни.. Те били кожа и кости. За немалко от тях това било едно пътуване към смъртта.

Нарушено издирване

Оцелелите били изпращани в карантинен лагер а от 1948 година в детски домове. За „вълчите деца” бил създаден специален проект за детско и младежко селище в бранденбургския Кириц. „До 260 деца от докараните от Източна Прусия дошли тук”- разказва Рут. Подобни домове за тези деца от Източна Прусия били създадени и на други места в ГДР като Витенберг. За да се спестят пари и да могат повечето от тях колкото е възможно по-бързо да забравят миналото си те били давани на различни семейства за да се адаптират по-бързо към новата обстановка. „Когато родителите идвали това най вече били интернирани семейства „ казва Рут „когато те идвли да търсят децата си били систематично отстранявани. За последен път една група от „вълчи деца” била превозена от Източна Прусия към ГДР през 1951 година.

Всяко дете намерило подслон в някои от големите градове или селата на Литва избегнало преселването към ГДР. Мариане Бойтлер също.. „ Мислех си че Германия вече не съществува” казва тя виждайки отново разрушения Кьонигсберг. Той беше разрушен, ние не трябваше повече да говорим на немски- какво трябваше още да дам? Беше убедена че всичките и роднини са мъртви. „Дълго никой не повдигна този въпрос. Защо никой още не ме търси? Когато и да е но трябва да ме обезщетят.” Установила се в Литва Мариане завършила образованието си в близост до Тилзит а после заживяла в Мемел сега се казва Кайпела/. За миналото си и за преживяванията си тя не разказала на никого освен на своя мъж-литовски капитан. В края на 50-те години МАриане сега под името Нйоле отправила запитване към германския Червен кръст в Хамбург за своите родители. Разбрала че майка и починала едва на 38 години през 1946 година след като загубила и четирите си деца. Баща и останал жив дори след завръщането си от затвора се оженил повторно. Новата му жена обаче неискала да установят контакт с Мариане. „Това не съм споделяла с литовските си приятели.Накрая не исках никой да знае за немското ми минало.”

Накрая дойде време за покой

Дори синовете и разбират едва през 1981 година за немскките си корени. Тогава след отделянето на Литва от Съветския съюз оцелелите създават организацията на „вълчите деца”- „Еделвайс”. „Пускахме обяви с които съобщавахме кога ще се срещнем за първи път”-разказва тя. Мариане останала без думи когато на първата им среща през септември 1991 година дошли 65 „вълчи деца”. „Те всички са живели десетилетия наред в Литва без да познават Германия.”

От 2001 година Мариане Бойтлер живее със съпруга си в Берлин. Времето през лятото двамата прекарват в любимата Източна Прусия. Тази година тя би искала с удоволствие да се върне в Кьонигсберг, мястото на нейното безгрижно детство, мястото където през един августовски ден преди 65-години погребва брат си Зигфрид.

Сега най-накрая дойде време за покой.

Превод Мартин Иванов
Шпигел Онлайн

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар