Из „Записки на един саботьор“

0 Flares Twitter 0 Facebook 0 Google+ 0 LinkedIn 0 Email -- Filament.io 0 Flares ×
Rate this post

Автор на тази знаменателна книга, която като художествен принос по скромното ми мнение може да бъде поставена до творбите на Шаламов, а като документален до тези на Солженицин, посветени на съветската лагерна система е известният руски професор по ихтиология Владимир Чернавин (1887-1949). Заедно със своята жена и сина си те извършват нещо немислимо за началото на 30-те години на миналия век. Бягство не просто от един лагер, а от една система, която хванала в смъртоносния си юмрук най-големите представители на руската дореволюционна интелигенция.Благодарение на тези редове, днес можем да научим подробности „от първо лице“, за онези мрачни времена, оставили отпечатък върху съдбините на милиони… 

„Моята съдба е една обикновена история на един учен и специалист, подобна въобще на тази, на всички културни хора в СССР. Дори и да изглежда тежка, тя се оказа много по-лека в сравнение с тази на мнозина от тях.  На мен ми беше съдено да страдам по-малко при разпитите по време на процеса. Присъдата ми беше пет години работа на каторга- значително по-лека от обичайната-разстрел или десет години. Много от хората, които бяха убити и се подадоха на мъченията бяха по-стари от мен и с повече знания. Вината ни беше една, че превъзхождахме в културно отношение болшевиките. Говоря за себе си, тъй като другите не могат да говорят. Те загиваха от куршумите на чекистите, бяха принудени да заминат в изгнание без надежда за връщане или умираха без да могат да кажат нещо. Избягах от каторга, рискувайки живота на съпругата и детето си. Без топли дрехи, без оръжие и почти без храна. Преминахме морския залив далеч над Полярния кръг с дървена лодка без карти и компаси. Пътувахме стотици мили през планини, диви гори и блатисти местности. Съдбата ми помогна да избягам, и тя налага да говоря от името на тези, които умираха мълчейки…. Според анкетата, която многократно трябваше да  попълвам, в СССР аз бях считан за дворянин. За следователя това означаваше „класов враг“. Но подобно на много представители на руската аристокрация, нито аз, нито родителите ми имахме нещо друго пред вид освен личните доходи, тоест липсваха всякакви признаци от гледна точка на комунистическата и марксистка идеология, по които да ни определят като част от аристокрацията в страната… Бях 15 годишен, когато семейството ни остана без баща. Имах една по-голяма сестра, а по-малък от мен беше моят четвърти брат, който беше само на 3 години. Животът беше тежък и несигурен. Като юноша ми се отдаде възможност да се включа в експедицията на проф. В. Сапожников, известен изследовател на Алтай и Монголия… това беше началото на експедиционната ми работа… Необходимостта от работа ме тласна към изучаването на ихтиология и рибно производство, област с  огромно практическо приложение. Когато трябваше да вляза в университета, войната ме извади оттам и значително осакати моя живот… Университетска диплома и сигурна работа получих в навечерието на революцията. Тя още веднъж ме изхвърли от научната работа, тъй като научното звено, в което работех, беше закрито от болшевиките… единственият ми източник на доходи беше работата в Института по агрономия, където получавах по бутилка мляко на ден, понякога малко цвекло или овес, които професорите заделяха от храната за намиращите се там животни. Без оглед на студа и глада завърших своята дисертация и получих научна степен… Приключил с теоретичната работа се съгласих да взема участие в една научна експедиция до Лапландия… Условията на експедицията не бяха никак леки… Трябваше да пътуваме хиляди километри в неотоплен товарен вагон  , където температурата достигаше до -40 градуса, сред болни от тиф, където смъртността на пътниците беше нещо обикновено… всички ние отдавахме по-голяма част от енергията си, бяхме подлагани на немислими до преди революцията изпитания.. В Далечния Север при невероятни условия бяха направени такива открития, които служеха само за да се хвалят с тях болшевиките…. Като например откриването на  залежи с апатит (вид минерал б.р.)..По време на проучванията нямаше нито един партиец, появяваха се само тогава, когато работата им обещаваше израстване в кариерата… Когато през 1921 година Ленин обяви началото на НЕП-а (Новата икономическа политика), животът се промени фантастично бързо. Държавата разцъфтяваше и ставаше все по-богата. Имаше храна, облекло,можеше да се купят дърва, да се ремонтира жилището. Беше възстановено електричеството. Започнаха да вървят трамваи и таксита. Животът се връщаше към нормалното си „буржоазно“ ежедневие, и то под ръководството на самите болшевики. Те излязоха с нов лозунг „Комунистите трябва да бъдат предприемачи, производители и търговци“. Какво трябваше да правят при тези условия интелигенцията и учените? И техният живот се промени разбира се, но не чак толкова, както живота на останалите социални групи. „Режимът на икономии“ беше удар по академичните среди. Дажбите загубиха смисъл. Парите се разпределяха така, че един работник в някой завод получаваше повече отколкото един учен. Междувременно се повишаваха наемите,цените на транспорта, пощенските  услуги и храните, и те ставаха непосилни за научните работници тъй като те не бяха свързани с никакви производст
вени предприятия…Въпреки материалните затруднения учените продължаваха работата си, но закрепили се във властта след въвеждането на НЕП-а болшевиките започнали активно да преследват теоретичните разработки във всички области, които не съответстваха на марксистката идеология. …Настана време, когато трябваше да се откажа от научната работа, и да премина към нещо по практично…Приех предложението на известния специалист М. Казаков, завеждащ Управлението по риболов и оглавих отдела за установяване на правилата на риболов и регулиране на риболова. Тази крачка имаше решаващо значение за съдбата ми след това. Запознах се с всички водещи специалисти в областта на риболовната индустрия и бях обвинен заедно с тях в „саботаж“ и заедно с тях бях изпратен на каторжна работа… “

По-нататък Чернавин разказва за бурното развитие на Мурманск, град с едва 12 000 жители към средата на 20-те години, който болшевиките се опитват в духа на новата икономическа политика да превърнат в колосален център на рибната промишленост с производство което да се увеличи от 40 000 на 1,5 млн. тона риба. За абсурдността на тези планове свидетелства следния пасаж:

„ Задачата е твърдо установена 500 трала, 1, 5 млн. тона риба към 1933 година. Задачата е поставена директно от Политбюро и органите отговарящи за развитието на риболовната промишленост в Москва, и за това на нея се придава „политическо значение“. Работата има дълбоки корени. Селяните, принудени насилствено да влязат в колхозите, унищожиха стадата с говеда, и в страната няма нито месо, нито, масло, нито мляко,и няма надежди да се произведат в близко време. Подобно е състоянието и с домашните птици. Беше решено да се развива отглеждането на свине, но и това не се получи. Тогава се сетиха за рибата, спасила през 1919-1921 година градското население от глад. Рибата в морето е много. Тя не трябва нито да се гледа, нито да се храни, а само да се вземе на готово. Тя трябва да помогне за построяване на „фундамента на социализма“, така че риболовът вече не е селскостопанска, а политическа задача. Уловът и е разпределен по райони. За Мурманск бил определен улов от 1,5 млн. тона годишно или 3 000 тона на риболовен кораб. От тук става ясно, че броят на корабите трябва да достигне до 500. Пари за тях ще се отпуснат, или поне така се обещавало. …Според учените Англия, която развива риболова от стотици години разполага с 2 000 риболовни кораба и по това време добивът и е достигал 500 000 тона, а ние за половин година трябва да достигнем улов 3 пъти по-голям от този на Англия. .. от нашите 22 кораба 17 са преминали своя срок на експлоатация… че нямаме пристанища за повече съдове… Всички както партийците, така и ние специалистите разбирахме, че задачата е неизпълнима както за предприятието ни така и за цялата риболовна индустрия на страната,и можеше да доведе до нейния крах. .. По-рано заместник председателя на предприятието ни беше в горския сектор, който разби, сега прави същото с риболовния. Партийния билет обаче му гарантира безопасност. Те знаят че цялата отговорност ще падне върху нас, чакат и злорадстват… Прекрасно знаят, че ако някой от нас  каже че задачата е неизпълнима, ще го обвинят в „нарушение на трудовата дисциплина“, ще го оценят като „нагло нападение на класовия враг“ , после следва ГПУ ( наследник на ЧК след 1922 г б.р.), затвор, екзекуция или Соловки. .. За да се спасят специалистите избягват да определят плановете като „невъзможни“ и „неизпълними““
Само за изготвянето на плановете според тях са необходими минимум шест месеца, тоест до лятото на 1933 година, но петилетката трябва да приключи не за пет, а за четири години, тоест до началото на 1933 година, когато все още не ще са стартирали никакви строителни работи. А към 1 януари 1932 година трябва да са налице 300 кораба, чиито улов да достига 1 000 тона.
„За превозването на подобно количество риба ще са нужни поне 200 вагона дневно, а Мурманската линия към момента не би се справила с превоза на подобни количества риба тъй като е еднопосочна. Трябва да стане двупосочна, но дължината и е 1 500 километра, а тя преминава през трудни и блатисти райони. А работната сила? В града живеят 12 000 души, но и сега нуждата от жилища е ужасна. При развитието на промишлеността в нормални темпове броят на работниците не  би могъл да надхвърли 50 000. Със семействата им това прави 200 000  души. За тях обаче трябва да се построят не само жилища, но и училища, магазини и болници, канализация, да се прокара ток и др. Според мен за да се изпълни задачата населението на Мурманск трябва да се увеличи до 250 000 жители. Доизграждането на града и на железопътната линия не могат да се финансират от риболовното предприятие. Следователно планът е неизпълним. … Проблем представлява и осигуряването на кадри, които да обслужват 500  кораба. Имаме нужда от 25 000 души със специално образование, специалисти за управление на съдовете, щурмански състав, и същото количество механици… Само за попълване на ежегодните нужди имаме необходимост от 300 механици и 300 щурмана. При това щурманския състав трябва да умее не само да управлява корабите, но и да може да намери риба, и да я улови и обработи… При 22 съда в момента изпитваме затруднения с попълването на състава, а сега за 3,5 години трябва да създадем цяла армия.Как да се направи това? За получаване на диплом за щурман или механик е необходимо освен завършено средно образование и четиригодишен курс на обучение в морски техникум. Има само един такъв в Архангелск, който подготвя щурмани и механици специално за плаване на север, но той може да произведе годишно по 25 щурмани и механици. За набирането на необходимия команден състав трябва да имаме 80 подобни техникума, а за създаването им помещения и преподаватели, пособия… тук не се включват 4 000 младежи със средно образование, с безупречно здраве, готови да дадат живота си за суровите плавания в Ледовития океан на тесни риболовни кораби. Освен това е необходимо набирането на редица други квалифицирани специалисти.“

Превод:  Мартин Иванов

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар