„Бягство от ГУЛАГ“ 2

0 Flares Twitter 0 Facebook 0 Google+ 0 LinkedIn 0 Email -- Filament.io 0 Flares ×
Rate this post

„Заради сърдечна невроза често се задъхвах, когато говорех с непознати. Това беше неприятно, така че трябваше да направя нещо, за да се явя пред главния редактор в приличен вид. Къщата в която се помещаваше издателството имаше вид на най-безпорядъчната и неугледна сграда край Нева, точно срещу Аничковия дворец (един от императорските дворци построен в периода 1741-1753 г. б.р.). ..с широко отворени врати. ..Във третата стая попаднах на странен и доста пълен човек, кротичко  седящ върху едно столче… Той ме погледна весело и въпросително. Подадох му записката. Въртейки я в ръце той каза че нищо не разбира. Поисках да прочета бележката, гледайки това дебело човече, което ме развеселяваше. Попита ме дали съм подписала договор и след отрицателния ми отговор поиска да разбере, дали съм предала работата. Казах му че съм я предала. Той определено се забавляваше, защото в Петроград по онова време нямаше нито един човек, който да напише нещо, без да е сключил договор.
На Гржебин му бе все едно защото получаваше финанси от правителството по линия на Горки. Говореше се че участваше  в някакви свои далавери. „Може би трябва да поговорите с нашия юрисконсулт и да дойдете при нас още веднъж утре“, каза ми той.Опитах се да спася положението като му казах, че би ми било трудно, тъй като живея извън града. Заяви ми че той ще е в издателството към четири часа и ме попита дали това ме устройва. Не ми се искаше да излизам отново на улицата, но се върнах в лятната градина, където изчаках още два часа. Струваше ми се че бях по-свежа. Спеше ми се, но не можех да заспя. Беше ме срам, но на улицата сякаш  всички дремеха- в колите, в градините, на вратите, не можейки да продължат от умора. Но аз не си позволих да заспя. Денят ми не беше приключил и исках да се върна и победя. Интересно какво можех да получа? Не попитах главния редактор за да не се обезкуража окончателно. „Госиздат“ плащаше по 2 000 рубли на страница. Ако ми платяха 1 500 за част, значи за седем щях да взема общо 10 500 рубли. С тях можех да купя десет фунта хляб, всеки по 500 рубли и 2 фунта масло по 1 500 рубли. Глупаво беше да правя каквито и да са сметки, защото дори и да подпишех договора след срещата с  адвоката, едва ли щяха да ми дадат някакви пари след четири часа. И какво щях да правя тогава? Застанах благополучно пред адвоката. Той също беше едно малко човече, но плешив и много бърз. Извини ми се и ми подаде да погледна договора.  Даде ми лист хартия на който по безупречен начин бяха напечатани всички онези думи, които се смятат за необходими за всяко едно уважаващо себе си издателство. На мен това ми беше все едно. Трябваше ми само крайната сума. „Ще ви платим 8 000 рубли на част, имате ли нещо против?“- попита ме той. „Не, отвърнах с достойнство.“ Бързо пресметнах на ум че общата сума, която ще получа ще е 56 000 рубли. Подписах договора без да го дочета. „Дали нямаше да получа парите още днес“, мислех си развълнувана. Дамата зад съседното бюро изглеждаше приятна, както се полага на всяка касиерка. Адвокатът и подаде договора.  Придвижих стола си към бюрото и, след като ми каза, че ще получа хонорара си…. „Как Ви е по-удобно, едри или по-дребни банкноти?“-попита тя. Отговорих спокойно макар че сърцето ми щеше да изхвръкне, че ми е безразлично. 56 000 това беше пет пъти повече, отколкото очаквах. „Ще Ви дам 5 по 10 000  и шест по 1 000 рубли“, каза чудната касиерка и ми подаде чисто новички банкноти. Благодарих. Погледнах се в огледалото. Носех черен костюм със стара шапка. Дрехите ми бяха не по-нови от пет години. Това обаче беше последното ми прилично облекло, което пазех само за официални поводи. Внимателно сгънах и прибрах банкнотите и си тръгнах.  Часът бе 4 и 35. Оставаха 20 минути до влака. Щях да успея ако тичам, иначе трябваше да чакам до 8 часа. Забравяйки че краката почти не ме държаха от глад, търпеливо бягах където е възможно, задъхвах се , но продължавах да тичам…. Вече не чувствах глад. На гарата ме чакаха съпругът и детето ми, което както обикновено седеше на коленете му. „Донесох парите накуп“-отвърнах на въпросителния му поглед. „Няма да повярваш колко са. 56 000 рубли! Каже те ми, кой писател от капиталистическия свят може да получи подобен хонорар?“ Тези пари ни спасиха, и беше смешно когато въздишахме, че не можем да имаме тази книга. Възторгът ми се предаде на сина ми, който по свой детски начин изразяваше радостта си.  Тази вечер седяхме дълго. Пиехме някаква овесена напитка, която наричахме кафе, но имаше захар. Хапвахме черен хляб, не традиционния а спекулантски с масло и говорехме за бъдещето. Сега мъжът ми спокойно можеше да отиде до Москва да защити дисертацията си, написана в дивата пещерна зима. Аз можех да отдъхна седмица, а след това нещата сигурно щяха да се променят. Не можеше правителството да не види, че така не можеше повече да се живее. Книгата ми не само не видя бял свят, но и изчезна безследно. Беше вече зима, когато се канех да отида до издателството. Разбрах че Гржебин беше обвинен за нещо, а то беше закрито. Там заварих една сърдита интелигентка, която се топлеше до желязната печка, горейки ръкописи. „Вашият ръкопис? Защо трябва да знам къде е ?- посрещна ме тя сърдито.Те не се регистрираха. Тук е такъв хаос. Част от ръкописите са Берлин,друга тук. Няма никаква отчетност…. Накрая ме убеди, че всичко е изчезнало, и тук няма да намеря нищо.Не исках да споря с нея. В Съветите все така ставаше… бързо … от написаните от 40 страници, бяха излезли 4-5.“
„Гладът продължи близо три години- между 1918 и 1921-ва. За болшевиките това бе период на
военен комунизъм, когато те бяха готови да променят не само стара Русия, но и целия свят. За хората това бе период на глад, период за който никой не говореше. Седейки в Кремъл,в топлите си жилища, обезпечавани с извънредни дажби и пазени от ЧК и Червената армия болшевиките даваха необичайните и „гениални“ идеи. Хората измираха от тиф и глад. Когато с диво отчаяние въставаха цели села, окръзи или губернни, отредите на Червената армия изтребваха мъже,жени и деца, а селата опожаряваха.  Силните партийци повдигаха рамене, когато капиталистите бяха готови да изсипят милиони за една империалистическа война. Защо тогава да не се пожертват няколко стотин десетки живота за щастливото социалистическо бъдеще? Едва след като бунтовете се пренесоха от селата в градовете, и след като дори „цитаделата на революцията“- Кронщад се вдигна на въстание, Ленин провъзгласи новата икономическа политика (НЕП), разправяйки се преди това с разбунтувалите се моряци. За комунистите НЕП бе позор, подсъдно отстъпление. Един спомен за контрареволюцията, и както и самият Ленин обяви „за дълго и сериозно“. За хората НЕП беше спасение от глада. Жестокото натурално облагане на селските стопани и производството беше заменено с един не по-малко жесток, но все пак точно определен данък. За година стопанството така се подобри, че се появиха хляб, масло, зеленчуци, месо и яйца. Купоните изчезнаха от само себе си. Храната стигаше за всички. Служителите и работниците живееха по-зле от селяните, защото вземаха малко заради обезценяването на рублата. Но повече никой не говореше за глад. Ако парите не стигаха за месо, то картофи и хляб имаше колкото искаш. Нещо, което по време на глада не можеше да си позволи никого, освен членовете на партията и служителите. Говореше се, че по това време идеите на социализма бяха избледнели, но да имаш само парче хляб, това не бе ли престъпление срещу социализма? Ние интелектуалците изпитвахме може би още по-големи трудности заради това, че получавахме малко и поради пристрастността на комунистическата власт. Отслабването на централната власт и някои примери за проява на лична инициатива, ни дадоха известен простор за работа. Всички бяхме обхванати от жажда за работа. В това време обаче животът ми придоби лош обрат, нещо без което не може да мине ничии живот в СССР. Уволниха ме от работата в Павловския дворец-музей и ме лишиха от работа, на която бях предана до смърт. След време началството ме повика, и ми предложи работа в същия отдел. Цялата работа бе в това, че човекът, който ми навреди , сам изпадна в немилост. В интерес на истината нито аз, нито той  заслужавахме подобно отношение, но това беше една от особеностите на съветските ръководители; неумението да разбират хората и да не вярват на никого, както и натрупването на редица други фактори. Началството на музеите ни беше глупаво и тромаво. Казаха ми че са сбъркали като се ме освободили, и ми предложиха да си избера място, където да работя. Поисках да ме върнат в Павловския дворец. Отказаха ми, защото там нещата се развивали много добре. Настоях, защото познавах всеки експонат там. Без да ме удостои с отговор, началникът придърпа към себе си календара и ми каза, че от 15 март съм назначена на работа в Петерхоф. В това време в кабинета влезе един мръсен човек, наподобяващ крадец. „Другарю Тимофеев, тази другарка я назначавам при теб. Тя ще отговаря за научната работа, ти за стопанската“, каза началникът. … Такава беше общата практика. Над нас безпартийните работници стояха невежи комунисти, които невинаги бяха честни, но винаги бяха груби и подозрителни. Така всяка работа се разделяше на две- на дело, и на борба с надзорниците.
Знаех че Петерхов не бе само един дворец, а десетки от времето на Петър I до Николай II, разположени по морското крайбрежие в течение на седем километра. След революцията почти всички те бяха в плачевен вид. Почти всички предмети бяха събрани в големия дворец. За година трябваше да се прегледат близо 8 000 експоната и да се върнат по местата им. Поради липса на музейни сътрудници получих 14 практиканти незавършили все още Института по изкуствата, които трябваше да обучавам и да им възлагам работа, за която не бяха подготвени. Това означаваше, че трябваше да съм на крак от 9 сутринта до вечерта. Освен това знаех, че винаги когато надигна глава, все ще се намери някой, който да иска да ме отстрани. Времето в Петерхоф беше едно от най-щастливото в живота ми. От най-запустелите Петерхоф се превърна в един от водещите музеи. …Щастието продължи 5-6 години. През 1925 год
ина правителството „изчисли“, че селяните не са произвели достатъчно зърно за необходимите количества хляб. Представителите на тази класа бяха трудолюбиви, но усетили, че притежават земята, те се революционизираха. Правителството реши, че селяните са пречка за осъществяване на социализма, и че трябва да бъдат унищожени. Борбата срещу най-голямата класа  страната придоби такива размери, че „световната битка“, както комунистите наричаха световната война не можеше и да се сравнява с нея. До градовете достигаше само отзвук от битката със селячеството, но през 1929 година вече започна да се усеща ограничения достъп до храна чрез купонната система. Цените нараснаха, а парите се обезцениха. От пазара изчезнаха най-обикновени продукти като обувки, дрехи, пирони, стъкло и хартия. ,,,Възобновиха се масовите арести, първо на така наречените „спекуланти“ и „валутници“, хора които разполагаха с над три сребърни рубли. Тук не става дума за онези, които притежаваха някакви златни предмети. Като че ли това бе основната причина за икономическата криза. Някой трябваше да поеме вината, че обявеният от правителството петгодишен фундамент на социалистическото общество се оказа период на разруха и глад. Разбирахме че след нашата самоотвержена работа, ние бяхме обречени на смърт. В това време никой от нас не можеше да бъде заместен, и така всички области в културния живот бяха заплашени от застой и разпад. Арестите и изселването обхващаха все по-големи кръгове от хора, и на работа ни е се превърнахме в изчезващ вид. В това време писмата от мъжа ми, който от няколко  годни работеше в Мурманск започнаха да идват със закъснение от седем до десет дни. В края на март получих бележка: „Арестувани бяха Щ. и К. ,. Имаше обиск. Какво търсеха, не зная. Изгориха всичко.“
„Колкото повече хора умираха, колкото повече бяха пращани на каторга, толкова по-големи кръгове от обществото ставаха все по-равнодушни. Загивали не само отделни хора, а цялата класа. Терорът прерасна във катастрофа, поглъщаща хора, разчиствайки пътя си като същинско бедствие. В революционните години целия смисъл в живота на интелигенцията се криеше в работата. Революцията донесе дезорганизация, която доведе до напрежение в работата и въпреки гибелната политика тя се опитваше да спаси каквото може от нещастната страна. Сега всичко това не беше по силите им. Терорът беше отговор за 13-годишната работа на представителите на интелигенцията в най-тежките условия. Там където ГПУ не се разпореждаше открито, то беше заместено от парткоми, месткоми и всякакви комитети, намесващи се в работата налагайки често безсмислени партийни директиви съчинявани от неграмотни хора. В научните учреждения подобно на промишлените, всичко трябваше да се преструктурира незабавно съобразно  „марксисткото мислене“ , и дори най-малкото възражение се квалифицираше като „саботаж“. Ето например разговор в едно научно учреждение. „Знаете ли през коя година  свършва феодализма?“ „Как така през коя година, какво не е наред с вас?“  „Току що заседавахме в комисията по марксистко поведение и ни беше обявено, че феодализмът трябва да свършва през 1495 година. Защо?“ „Откриването на Америка.“ „И за всички страни?“  „Навсякъде. Така постановиха. Следващият разговор ще е след месец.“ „Знаете ли последната новина?“ „Не.“ „Феодализмът приключва през 1848 година.“ „Пак ли са заседавали?“ „Да, и го постановиха съвсем категорично. Съветвам ви да го запомните.“ „А какво се оказа с Америка?“ „Твърдението се оказа остаряло и на него се придава значение на опортюнизъм“ Какъв ще е срокът на постановлението ви?“ „Надявам се до следващото заседание, при условие че нашите марксисти не прочетат някоя и друга нова брошура.“ Така младите комунисти насаждаха идеите на марксизма и предизвикваха объркване в теоретичните схващания на старите специалисти. Всеки който се опитваше да възрази беше квалифициран като класов враг, а партийните поръчения се сменяха твърде често. Марксистките авторитети не издържаха и половин година и се подменяха от такива като тях.“

Превод Мартин Иванов

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар