По стъпките на Щастливеца

0 Flares Twitter 0 Facebook 0 Google+ 0 LinkedIn 0 Email -- Filament.io 0 Flares ×
Rate this post

119 години след като Щастливеца, Алеко Константинов поставил основите на организирания туризъм с изкачване на Черни връх, реших да тръгна по неговите стъпки. И то не как и да е, а с велосипед, и то не какъв и да е, а шосеен- стара, но оказа се вярна руска машина „Турист”, която предизвика учудване у някои познавачи-туристи, и съмнения дали е истински „Турист” или не.  Първоначалният план бе да се придвижа с безплатния автобус до Златните мостове, и оттам нагоре .След като се оказа, че той бил само за пешеходци туристи, отидох до Княжево и поех пеша нагоре, бутайки велосипеда  в по-голяма част от прехода до Златните, тъй като не бе предназначен за труден планински маршрут, пък макър и облагороден.
На места особено след Тихия кът  пътеката съвсем не бе годна дори за пешеходен туризъм.  След като стигнах Златните мостове, ме посъветваха струва ми се правилно, да поема по-шосето, което не е толкова стръмно. Къде с каране, къде с вървене пеш тръгнах сред самотните борове и задминаващите ме авто туристи, за които бе къде къде по-лесно. Пътят бавно изкачващ се нагоре, завой след завой,  преминава през хижа Офеллиите, след която се продължава по пътя до отклонението за хижа Кумата (1725 м). Тръгнах по него, като се убедих, че пътеката нагоре макар и пригодена и добре поддържана е доста стръмна. Минава през живописно мостче над каменната река и за около 15 минути човек стига до Кумата. Самата хижа, пред която имаше десетки автомобили бе доста добре поддържана. Пътем срещнах две мили жени, които ме почерпиха щедро с боровинки и ме поканиха на специален концерт с планинарски песни. Аз обаче бях твърдо решен да кача върха и продължих напред. После съжалих че не останах да берем боровинки и да отида да  послушам песните им. Стигнах до заслона на  Конярника (1780 м), когато видях да се появяват тъмни облаци, и след като похапнах малко диви малини, реших че силите ми са до тук, и оставих върха за следващия път.

Там ме чакаше групата от ТД Боерица, които бяха отишли за да отбележат годишнината от началото на организирания туризъм.  До горе имаше още около час и половина, а не знаех колко време ще ми отнеме връщането обратно. Почти бе станало 2 часа, а след шестчасов уморителен преход, силите ми бяха на предела си. Върнах се до хижата, където започнах обратното спускане до Бояна. Отне ми около 2 часа. Държа да отбележа, че пътят е доста лош, макар и на повечето места павиран с много дупки и големи неравности. Карането надолу се усложняваше допълнително от наносите по настилката. Предполагам че не му е правена рехабилитация откакто е построен. Едва ли подобни сравнение са уместни, но преди две седмици в Бавария не видях нито една дупка или неравност по пътя до замъка Нойшванщайн, докъдето човек можеше да стигне само пеша или с някой от многобройните файтони. Но пътищата в парк „Витоша сигурно са последна грижа, то редовен транспорт няма, какво остава за качеството на пътищата. Отделен въпрос е, защо се позволява на огромни джипове и коли да отиват толкова навътре в парка. Въпреки че не стигнах до върха, прекарах един чудесен и незабравим ден в планината, където освен това тествах възможностите си за по-дълги преходи, и усетих какво е да достигне човек до предела им.

Мартин Иванов

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар