Приключението връх Ботев

0 Flares Twitter 0 Facebook 0 Google+ 0 LinkedIn 0 Email -- Filament.io 0 Flares ×
Rate this post

Това е най-точната дума,с която мога да окачествя участието си в Националния лъчов поход към един от най-трудните за изкачване върхове у нас, високият 2376 метра Ботев връх. Освен ако не искам да използвам вече утвърдени и добили комерсиалност чуждици като „адвенчър” или „сървайвър”. Но точно заради прекаленото им експониране  реших да ги избегна. Инициативата се организираше от Българския туристически съюз и имаше за цел да отбележи както 100 години от първото изкачване на върха през далечната 1914 година от група троянски младежи, ръководени от Никола Габъров, така и Деня на Съединението. Предвиждаше се групи от туристи от цялата страна да изкачат върха от четири изходни точки- хижите Тъжа, Васил Левски, Рай и Плевен. 
Именно от последната хижа своя път към върха трябваше да поеме и нашата група от ТД Боерица, към което наскоро се присъединих. Пътуването към Априлци беше планирано за предишния ден. Предварително се информирах за маршрута и времето. А преди деня на изкачването то бе студено и мъгливо, и не бе подходящо за туризъм.  Това, както  и фактът, че не се чувствах физически добре за подобно сериозно начинание, до последно ме караше да изпитвам съмнения, дали въобще да го предприемам. В крайна сметка реших да тръгна. Още преди да достигнем първата цел- местността Мазането, се притеснявах, че екипировката ми не е достатъчно добра. Притесненията ми се подсилваха и от започналият още по магистралата проливен дъжд. Мълчаливо и угрижено наблюдавах тъмнеещото небе и се надявах все пак времето да е благосклонно. Уви, не бе така. Пристигнахме до местността малко след 20 и 30 при непрогледна тъмнина. Единственото, което се чуваше бе бушуването на Стърна река и дъждът, който сякаш нямаше край, и искаше да ни  напомни , че все пак ни предстои да навлезем в дебрите на Централен Балкан, а не да отидем на курорт. Служителят на паркинга ни посрещна с въпроса „Готови ли сте да опознаете планината?” и хладно и студено като скалите ми посочи пътеката за хижа плевен. Преди това натоварихме багажа, а аз затегнах скромната си екипировка, в която имах доверие най-много на зимните обувки.  Тръгнахме. Пътеката макар и летната, се оказа изключително трудна поне за мен- доста стръмна с множество къси завои и най-вече  камени блокове и коренища на огромните букови дървета. Не виждах буквално нищо пред себе си. Не помагаха много  и фенерът, нито челникът. Основният ми минус бе това, че не познавах маршрута и че заради тъмнината въобще не успявах да се ориентирам. Само следвах групата. Адският дъжд и тъмнината допълнително усложняваха ситуацията. Благодарен съм персонално на Слави, момче от Ловеч изключително запален планинар и познавач на района, който ми оказа неуценима подкрепа, придържайки ме в големи периоди от нощния преход. Ту ползвах една от неговите щеки (липсата на каквито щях да оценя като минус на следващия ден), ту се придържах за камъните, дънерите на дърветата, или парапета и стоманеното въже на подобието на лифт, по което качихме багажа си до хижата. Заради лошото време спирахме на чести почивки, изчаквахме се и се брояхме. Не ме утеши това, че все пак моята екипировка не се оказа най-слаба. Просто бях взел това, което имах. В крайна сметка мокри до кости достигнахме около 22 и 30 часа поляната пред хижата. Бързахме да стигнем хижата, където в топлата трапезария заварихме вече други групи от туристи, пристигнали с идеята да се изкачат до първенеца на Стара планина. Настанихме се. Стаята, в която бях разпределен, не ми хареса особено. Освен легла, нямаше нито шкаф, нито поне някакъв гардероб, където човек да си остави багажа. Мисля че това не говори добре за Българския туристически съюз, който като основен стопанин трябва да се грижи за хижите си. Санитарните възли пък бяха под всякаква критика, но пък долу във фоайето имаше интернет терминал, достигнал до тук по някакъв европроект, което поне технологично, ако не по създадени минимални удобства, поставяше иначе огромната хижа плевен в 21-ви век. Въпреки, че попаднал в нея се почувствах сякаш в средата на 80-те години на предходния . След късна вечеря се отправихме да събираме сили за утрешния ден.

На закуска малко след 7 часа основната тема бе метеорологичната обстановка, а навън не се виждаше нищо заради гъстата мъгла. Слави каза, че при хубаво време от терасата се откриваше превъзходна гледка към върха и Северен Джендем. Сега обаче всичко беше обвито в мъгла. Дъждът също продължаваше. Половината от нашата група решиха да не потеглят за върха. Пред вид на снощното приключение Наско, водачът ни и изпитан алпинист ми каза „Ако не виждаш добре в мъглата, остани.” Аз обаче макар и вътрешно да имах съмнения казах, че ще преценя навън, дали да продължа. След суетене и съвети група от 26 души се събрахме пред хижата и се проверихме. Определихме водач и човек, който щеше да следи за изостанали, и потеглихме. Благодарение на Таня от пешеходен клуб при ТД Калабак- Петрич, получих два дъждобрана, които за известно време ме предпазиха от дъжда. Те обаче се разпадаха още преди върха. В подобни трудни атмосферни условия е много важно да се следват стриктно указанията на водача, да не се разкъсва групата. Стремях се да се движа в средата, за да се ориентирам и следвам движенията на хората пред мен. Освен дъждът, мъглата се оказва не по-малък враг, защото вероятността някой да се изгуби се увеличаваше. Пътят ни минаваше през ски влека, пистата и след стръмно изкачване навлезе в гората. Последва бавно изкачване нагоре. От мъглата не се виждаше нищо. Постепенно гората отстъпи място на по ниска растителност- папратовидни храсти и гъсти треви.  Това подсказваше, че  се изкачваме на по-голяма височина. Тревата ставаше все по-оскъдна и отстъпваше място на скалите. Предвид на дъжда, те бяха мокр и хлъзгави. Трябваше всяка крачка да е премислена, преди да бъде направена. 

Едно хлъзване делеше човек от падане. В този миг се притесних още повече за връщането и оцених какъв недостатък бе липсата на щеки. На места се захващах за скалите в опит да намеря опора, но не винаги имаше такава- защото от едната страна липсваха стабилни опорни точки и често се допирах до земята, а от  другата бяха… мъглата и пропастите. Само лошата видимост  ми пречеше да оценя  размера им. Особено страховити бяха те в участъка от пътеката, който преминаваше през страховития Северен Джандем, което разбирах от насрещните скали, чиито черни силуети все пак пробиваха мъглите. На едно място се натъкнахме на чешма, направена в скалите, с паметна плоча на едно момче, явно загинало тук. Това ми подсказваше, че макар и да бяхме избрали лятната пътека до върха, тя не бе никак лесна за преминаване. На следващият ден щях да установя, че въпросното момче бе тръгнало към вечния си дом по пътеката за хижата  на 10 март 2010 година.  

Излязохме на открито, където освен дъжда се прибави и напорист вятър. Мъглата постепенно оставаше в по-ниските части. Едва сега успях да видя на каква височина се намирахме. Поглеждах от време на време надолу, където течащата река се виждаше като едва забележим конец в пропастта. Предстоеше ни да минем през водите на четири планински реки, притоци на река Видима, които се спускаха с трясък като водопади надолу. Някои от тях бяха лесни, но последният бе най-труден заради пълноводието си и бошуващите води. Преминахме ги успешно, и продължихме напред. Последва равен участък, в който можех да събера сили за последното изкачване. 

А то дойде много скоро. Бяхме тръгнали по погрешка към заслона, което удължи малко пътя, но след корекция се върнахме на правилния маршрут. Пред нас бавно се показваше върхът, който ми се струваше все така далеч, колкото и да го приближавахме. Кулата ту се появяваше,, ту изчезваше в мъглата. С приближаването ставаше все по –трудно. Правихме почивки на всеки кол от маркировката, постепенно те зачестиха на две-три крачки, защото последният етап се оказа доста стръмен. Най-накрая след около четири часа изпитание на духа и силите стигнахме върха. Времето беше доста лошо и студено с вятър, а се появи и дъжд. Влязохме в метеорологичната станция , за да изпием по чаша топъл чай, от която всички имахме нужда. По пътя имах възможност да се подкрепям само с малко бомбони и вода, която пиех директно от планинските ручеи. Последното беше невероятно усещане, да вкусиш наистина кристално чиста вода. Останахме час на върха, където направихме задължителните снимки. Там се засякохме с група от Казанлък, потеглила в 6 сутринта, и преминала през местността Паниците. Разбрахме, че заради валежите, и необичайно високите води на планинските реки, групата от хижа Рай се беше отказала да тръгне довърха. Пътеката оттам минаваше през реката, образувана от водите на Райското пръскало, а тя бе толкова пълноводна, че не можеше да бъде премината. Стари планинари споделиха в хижата, че не помнят подобно пълноводие на реките в района. Дори един от тях каза, че през миналата година величественият водопад за пръв път е бил пресъхнал.  Бе доста студено, и бързахме да поемем по обратния път.

Тръгнахме към 13 и 20 часа. От моите дъждобрани не бе останало нищо. Добре че не валеше, и двете якета ме предпазваха от вятъра. Времето на слизане се оказа доста по-благосклонно.  Въпреки това опасенията ми за екстремно спускане пред вид на трудните за преминаване иучастъци се оправдаха. Заради хлъзгавия терен паднах веднъж още на тръгване от върха. Впоследствие дойде и най-голямото изпитание при преминаването на най-бурния поток се озовах във водите му. Добре че реагирах мълниеносно и излязох на отсрещния бряг. На отиване към върха струва ми се бяхме избрали по-добро място за преминаването му, с не дотам остри и големи камъни.  Тук разбрах, че колебанието само за миг може да струва много. Отървах се само с леко измокряне. Надолу нямаше проблеми, освен в участъците от пътеката със скални отломки, където много ми помогна Краси от ТД Калабак, на когото също съм благодарен за съветите и подкрепата. Успокоих се едва, когато навлязохме в гористата част, и слязохме по пистата към поляната пред хижата. Там един от водачите, ни, който се върна почувства сериозен здравословен проблем- Румен Узунов от ТД Амбарица- Троян ни посрещна с по глътка ром. Оставаха няколко души, които се отделиха, и поеха към заслона. А скоро предстоеше да се стъмни, тъй като бе станало 16 часа. След топъл душ дойде време за вечеря и забава. В разгара и новите приятели от Петрич след като разбраха, че съм журналист, ме натовариха с отговорната задача да напиша и публикувам специално писмо до ръководството на БТС, което не си мръдна пръста, и не дойде да уважи туристите направили това паметно изкачване, както бе обявено предварително.  И ги разбирам, защото ако за нас младите това не е от особено значение, за тях означаваше много. Мнозина от тях бяха потомствени планинари с огромен опит и милееха за планините и красивата ни природа. Те считаха липсата на ръководни кадри от БТС като липса и на морално признание за усилията им да запалят и по-млади хора като нас например към туризма. Текстът на писмото помествам по-долу.
Едва на следващия ден времето ни се усмихна, и мъглите се вдигнаха. Още рано сутринта станах за да използвам времето до тръгването ни за да се насладя на гледката на чаша чай на терасата на хижата. Наистина картината, която се откриваше с падащите от високо бурни планински води бе величествена и се запечата в съзнанието ми завинаги. Тръгнахме преди обед по обратния път към колите. Оставаше само още час и половина време, в което мълчаливо успях да се насладя на тишината и спокойствието и само бушуващите води на реката ми подсказваха, че приближаваше края на едно паметно приключение.

Мартин Иванов    

Приложение: Текст на отвореното писмо 
 
До доц. Алексей Стоев
Председател на БТС
 бул. Васил Левски 75, ет. 5
гр. София – 1000, пк. 427
bts.sofia@gmail.com
До г-н Васил Удев
 Секретар на БТС
Копие до:
Редакцията на в. „Ехо”
ehobts@gmail.com
Г-н Симеон Идакиев
Idakiev@bnr.bg
Дългогодишен водещ на
 рубриката „Атлас”
По БНТ и на радиопредаването
„Един мъж, един микрофон” по БНР

О Т В О Р Е Н О   П И С М О

От Участниците в Националния лъчов поход посветен на Деня на Съединението и 100 години от първото организирано изкачване на връх Ботев

Уважаеми г-н Стоев,
Уважаеми г-н Удев,
С настоящото писмо бихме желали да изразим неудовлетворението, и разочарованието си от слабата организация от страна на Българския туристически съюз на Националния лъчов поход до връх Ботев,   и  факта, че нито един представител на ръководството на организацията не уважи участвалите в изкачването на връх Ботев на 6 септември. Не такова бе отношението на домакините и местните организатори на проявата, от които срещнахме пълно разбиране и подкрепа.  Голяма част от участвалите в похода са потомствени туристи и хора дълбоко свързани с планината, и милеещи за красотите на страната ни. Ето защо считаме за недопустимо подобно отношение от страна на ръководството на БТС, още повече, че присъствието на някой от ръководството е демонстрация най- малко на уважение за приноса на тези планинари  за това, все по-млади хора да се запалят по туризма, за да обикнат страната си.
На светлата дата 6.09.2014 година   когато отбелязваме годишнината от Съединението на Република България и Източна Румелия, ние група туристи от цялата страна, взехме участие в изкачването на връх Ботев, посветено освен това и на 100 годишнината от първото организирано изкачване на върха през 1914 година. Въпреки лошото време и неблагоприятните условия в похода от хижа „Плевен” взеха участие туристи от следните туристически дружества, между които и най-малкият турист на 10 години от ТД Амбарица- Троян.
1.    Пешеходен клуб при ТД Калабак – 8 души;
2.    ТД Боерица София- 5 души;
3.    ТД Кабиле Ямбол- 2 души;
4.    ТД Черноморски простори- Варна- 2 души
5.    ТД Амбарица-Троян- 9 души
През местността Паниците
6.    ТД Орлово гнездо- Казанлък- 8 души

С уважение: От участниците в похода

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар