Мисия Доброволец: Да покажем, че най-доброто, което имаме са хората

0 Flares Twitter 0 Facebook 0 Google+ 0 LinkedIn 0 Email -- Filament.io 0 Flares ×
Rate this post

„Нека да покажем, че най-доброто, което имаме са хората”, с тези думи ни посрещна Евгения в китния Разлог, където се надявах да се спася от жегите и шума на големия град. Ако се опитате да намерите нещо общо между Мюнстер и Разлог, сигурно не бихте успели, ако не познавате двата града. Оказа се че  знам повече за Мюнстер, отколкото за Разлог. Мисията да помогна в един проект за хора с увреждания събиращи се там, се оказа колкото и приятна, толкова и отговорна. Приятна, защото поне за 10 дни щях да съм с хубави хора не сред една, а сред три планини, и отговорна, защото трябваше да вляза в ролята на преводач.
Притесненията ми за последното се оказаха основателни с оглед на това, че в групата имаше хора снай-разнообразни потребности според вида и степента на уврежданията им. Това налагаше сериозно отношение и гъвкавост при превода. За проекта разбрах случайно, и реших да се включа съвсем спонтанно. Размених няколко мейла с Евгения,  председател на фондация „Огънят на Орфей”, и поех към следващата мисия. Идеята за проекта е на инициативната група „Ние за нас в Европа“ от Германия .  Тръпката беше голяма.  На летището открих групата от Германия случайно, тъй като по нищо не разбрах, че хората са с  увреждания. По-скоро си помислих, че сред българите пристигащи от Дортмунд имаше такива, които ми изглеждаха с „увреждания“, съдейки по неадекватното им поведение. Пътувайки към Разлог се запознавам с Томас- изключително интелигентен преподавател  с интереси към древната тракийска история, който се чувства еднакво добре и в Мюнстер и във Видин. За който пътят към Разлог наподобява този към баварските Алпи, а Стара планина оприличава на Шварцвалд. 

С Ванката

В Разлог попадам на Ванката, жизнерадостен младеж от Етрополе, за който близкото до малкия град село Рибарица дава по-голяма свобода да перка със скутерчето си из селския друм. И той се чувства щастлив, защото повечето хора с ограничена мобилност живеещи в големи градове като София са като затворници. А той има свободния дух. Там се запознавам и с Росен, който предизвиква възхищението ми, когато разбирам че е приет да учи теоретична химия и физика в техническия университет на Аахен. След това иска да се насочи към наноелектрониката.  Ах как съжалих, че светът не беше толкова отворен преди 15 години. Разказа  ми че за него посещението в ЦЕРН е било като детска разходка. Освен от самия колайдер не бил впечатлен от друго. Повечето кабинети на учените се състоели от маса, лаптоп и черна дъска.

Визия за Европейската къща

 
Питали ли сте се, как един човек с увреждания може да си представи как изглежда европейската къща. .Това предстоеше да разбера още на следващия ден след пристигането. За мен той се оказа доста стресов заради това, че ми предстоеше да вляза в ролята на преводач.

По време на уъркшоповете

 Не си правех илюзии,  и не очаквайки да изпитам такива, подходих с максимална концентрация. Определено ми липсва това, да живеяв средата където да практикувам ежедневно езика. Чувствах се по-комфортно, когато превеждах при по-ежедневни разговори, отколкото в музея например, където макар и запознат с материята, имах известни трудности. Но преди посещението участниците с голяма мотивация се включиха в една задача, да определят кои са положителните и отрицателни неща за хората в Разлог. Сред положителните преобладаваха чистият въздух и хубавата природа, а сред отрицателните наличието на множество бариери пред хората с ограничена мобилност и липсата на неща като кино и театър, които да подобрят социализацията им в обществото.

Тук нямаше никакви бариери

Последва разходка из града с посещение на местния музей, където научихме интересни факти за бита на българското семейство през Възраждането, когато хората са постъпвали съвсем практично изпълвайки пространството в къщата не с всевъзможни предмети, а само с такива, които освен необходими за домакинството са носели и определена символика. 

След обед участниците трябваше да представят своята визия за къщата на Европа, като използват три модела- когато имат два идеални града, когато имат два лоши града за живот, и когато имат два града-лош и идеален. След това трябваше да обяснят какво символизират рисунките им. Тук отново преобладаваха темите околна среда, инфраструктура, достъпност до нея и невъзможност за водене на активен социален живот. Междувремено разбрах че едно от момчетата- Кевин  от Дуизбург участва в специални представления заедно с възрастни хора страдащи от деменция. Много интересна инициатива, тъй като при възпроизвеждането на приказки не само се разнообразяват, но и тренират паметта си. 

От Калина, майката на Ванко пък разбрах един никак не радостен факт, че за разлика от Германия където дори има застраховка, която обезпечава закупуването на нова инвалидна количка, каквато и да е, у нас всеки човек с двигателно увреждане има право на нова обикновена инвалидна количка на всеки 10 години, а  на електрическа на всеки 5. Друг факт с отрицателен за нас знак е подпомагането. Ако в Германия човек с увреждания взема между 1000 и 1200 евро у нас социалната пенсия на човек с увреждания без ден трудов стаж плюс помощта е не повече от 100 евро. Мисля че министър Калфин има много над какво да мисли как да се стопят подобни фрапиращи разлики, а не да се отнемат на хората с увреждания и без това мизерните средства за подпомагане, отпускани от държавата дори без да им се гарантира работа. Да не говорим че в Норвегия човек с увреждане взема много повече, отколкото здрав работещ на две места. Но има социални системи, които осигуряват всичко необходимо на хората с увреждания, и такива които не само че поставят допълнително бариери пред тях, но правят живота им още по-тежък и дискомфортен.

Да подадеш ръка на другия

Веско

 Какво означава да подадеш ръка на другия? Често в забързаното си ежедневие не забелязваме другия до нас. Този, който може да изглежда по-различен, но не е. Като Веско, едно много жизнерадостно момче, истински самороден музикален талант, който обаче не винаги  получава ръка от околните, и въпреки заболяването си с успех завършва Музикалното училище в Пловдив. На това да подадеш ръка на другия, и да усетиш общите емоции беше посветен и сутрешният уъркшоп, в който участниците трябваше да дават импулси един на друг, стискайки ръцете си. И нямаше значение дали си човек с увреждане или не. Последва масово пръскане с вода между повечето участници в уъркшопа, които имах усещането, че вече са преодолели първоначалните притеснения ако въобще ги е имало. Следобед посетихме център Шанс,, жилище от защитен тип, даващо възможности за равноправен и независим живот. Там ни показаха прекрасни рисувани чинии и икони върху керемиди, повечето изработени от деца и младежи.

Променени представи

Да се променят само за няколко дни представите на хора, и то идващи от Запад никакне е лесно. Така се случи и с Хайке, която ми каза,че преди да дойде в България, е имала доста негативно отношение към страната ни. И това не е никак случайно, тъй като Дуизбург, където живее е притегателен център за множество румънски и български роми, които са покачили нивото на престъпността в града до непознати размери. Те  идват на големи групи, като живеят само на помощи, без да работят и извършвайки кражби и проституирайки, като местните жители често са ставали свидетели как майки са предлагали децата си на улицата. Хайке ми разказа, че благодарение на корумпирани наемодатели често се случвало в една къща да се настанявали по 300 души за по 5 евро наем на ден за легло.  

Статия в местния вестник под заглавие „Да вземем мерки срещу  събирачите на отпадъци

На подобно мнение е и Томас , който от 1 година се занимава с организационната работа в едно гражданско обединение Runder Tisch Marxloh в Дуизбург, възродено  наскоро за да подпомага гражданите в контактите им с местните политици. Средствата за реализирането на различни социални програми  се набират по няколко начина-по линия на здравната каса, чрез реализирането на различни проекти и от дарения. Интересното е, че това предградие на Дуизбург, индустриална  зона в миналото сега  отново се опитват да го възродят. Жителите в Марксло са с различен етнически състав. От около 20 000 души – 12000 са с турско потекло, 4 000 германци и още толкова български и румънски роми. Именно последните създават най-големи притеснения на местните жители. Томас ми разказа, че местните вестници са като черна хроника на престъпленията им. „Не можем да им помогнем и да искаме, защото идват нови и нови, които се заселват в районите с техни сънародници, без да знаят езика и не пращат децата си на училище“ казва ми още  Томас. Работят в сивия сектор, а децата просят на улиците или крадат. Когато казал  на познати, че ще идва в България, те го попитали:  „Защо ще ходиш в България, та България е у нас.“ Политически активни и отговорни хора като Томас и Хайке са се заели с нелеката задача да променят тази негативна тенденция, която заплашва да разруши установените порядки и да дебалансира обществото им. Посещението им в България и приятелите, които откриха тук обаче коренно промениха представата им за страната ни.

Пътуване до Пловдив

Като част от проекта предстоеше и една екскурзия до Пловдив, която имаше за цел да покаже на гостите бъдещата културна столица на Европа. И така в неделния ден през Юндула се отправихме към Пловдив.

Томас, Денис, Хайке и Кевин в Пловдив

 Денят се оказа изключително горещ и някои от хората с епилепсияизпитаха огромни трудности с достигането до  Античния театър. Дани и Ванката които бяха с инвалидни колички, бяха закарани със специализиран транспорт, а за другите бяха осигурени таксита. Непоносимата жега ни накара да потърсим хладината на Римския стадион, където гледахме  специален 3D филм показващ историята на древното съоражение. След това някои предпочетоха да отидат в градската градина, а други до Балабановата къща. Последната спирка бе гребната база. След вечеря потеглихме към Разлог и въпреки умората не заспахме до пристигането, тъй като автобусът се изпълни с немски и български песни. 

Изкуство извиращо от душата

Така творяхме в читалището…

 
   
Истинско изкуство, независимо дали изобразително или музикално се създава само тогава, когато човек даде нещо от себе си. И затова с тези форми на изкуството често лекуваме душата си, слушайки музика, или рисувайки картини, с които можем да опишем чувствата си. Какво може да се случи когато обединим две такива мощни лечебни средства като музика и изобразително изкуство?  Истинска терапия за душата, удоволствие и вдъхновение за всички. Дори за мен който не мога да пея и рисувам. 

…всички заедно

Така се получи по време на един от семинарите, на който всеки преживя нещо уникално от музиката- прекрасната мелодия „Огънят на живота“ на Жени {Тук така всички наричат Евгения), през уникалните арии из опери на Моцарт изпълнени от Веско, до музиката на Урима, известен южнокорейски пианист.  Всичко това допълнително ни стимулира да изобразим нашите чувства и усещания . 

Мен ме вдъхновиха думите на Хайке, която преди семинара сподели, че винаги се чувства удовлетворена когато помага на другите. Това извика у мен единствено думата „подкрепа“ и вдъхновението да изобразя под формата на пъзел от картини символизиращи различнинеща. Защото за да обича, и  бъде обичан, за да помага, за да строи пътища по които да се среща и разделя с приятели, да гради жилища в които да живее с околните и да бъде човечен всеки се нуждае от ПОДКРЕПА. Но този ден ни предстоеше още нещо уникално- да изкачим 400 стъпала до една местност над Разлог, от която се открива впечатляваща гледка към целия град и заобикалящите го Рила, Пирин и Родопи.

Така изглежда разлог на свечеряване от птичи поглед

 Уникалното бе в самото изкачване.  Тръгнахме почти всички с изключение на Хайке, която остана да се грижи за Кевин и Рамона. Нагоре тръгнаха Наташа и Веско, които по принцип много бързо се изморяват, както и Дани и Ванката, които бяха приковани към инвалидните колички, и подобно качване бе изтински подвиг. Бернд и Томас обаче ги качиха на раменете си и така стигнаха  до горе. А там са направени огромен кръст и кула, която прави гледката към околността още по-впечатляваща. Най-много се радваше Валид, който викайки имената на всички от кулата сякаш искаше да полети.

Времето течеше все по-бързо, или поне така ми се струваше с всеки изминал ден. Всичко беше толкова динамично, но в същото време и  и забавно. Преди да видим резултатите от близо десетдневната работа по време на организираната дискусия ни предстоеше ходене на басейн, което от всички беше възприето с еуфория. Някои като Валид искрено се  радваха на открилата им се възможност да поплуват на воля. Въобще всичко в групата се правеше на воля и без ограничения. Забавните моменти в определени случаи, дори по време на самите уъркшопове понякога волно или не взимаха връх. В деня определен за ходене до Добринище, сякаш всички мислеха за това още от сутринта. Аз сигурно щях да остана единствения, който нямаше да отиде. Карина и Томас също бяха решили да изоставят басейна може би за следващия път. Така ние тримата оказа се останахме в Банско, където си направихме прекрасна следобедна разходка. 

Преди това цялата група посетихме дневните центрове за деца и възрастни в града, където видяхме как живеят едни от нашите приятели Иван и Мария. На вратата ни посрещнаха изключително любезните и усмихнати домакини както и Гошето, едно полусляпо момче, което едва ли бе виждало някога толкова хора. Центровете разполагаха с всички удобства за да създадат нужния комфорт и сигурност на обитателите си. 

Въпреки че не бях идвал в Банско до момента, той ми се струваше най-непривлекателен от зимните ни курорти в сравнение с Боровец и Пампорово. Това ми чувство се засили от факта, че автобусът едва пъплеше по малките улички на града. За разлика от Разлог, където има само равномерно разположени кокетни хотелчета, в Банско те са накацали навсякъде. В резултат на това Банско според мен вече отдавна е загубил идентичността си и идилията, с която се свързват подобни малки планински градчета. Към идилията в „перлата” на зимния ни туризъм обаче ни върна една кротко пасяща крава, току пред читалището  в иначе добре оформените градинки, която Карина се опита безуспешно да снима. 

Томас и Карина в Банско

Времето до 19 часа мина неусетно в в приятната компания на Томас и Карина, ма чиито прекрасни очи се любувах безгранично, всеки път когато срещнех погледа и. Не изневерихме на пословичната точност, с която се славят не само швейцарци, но и германци, и доста по-рано бяхме на уреченото място за да чакаме автобуса от Добринище. Така поне за себе си прекарах един незабравим следобед, за който ще си спомням всеки път, когато посетя отново Банско. Останалите в автобуса бяха с приповдигнато настроение след релакса в басейна. Покачихме го още повече на път към хотела, тъй като Карина и Томас бяха приготвили за Йонас малко нестандартен  подарък- розова капела. 

Подготовката за дискусията беше много сериозна имайки пред вид, че някои от участниците бяха с интелектуални проблеми и вниманието им трудно можеше да се задържи за дълго. Затова повечето от тях се включиха в подготовката на специална изложба от картини и топчета от вълна, произведени от самите тях. Беше много забавно да гледам как Валид, Наташа и Иван от Банско влагаха много енергия в обясненията си за различните картини, и как искрено се радваха, заставайки пред останалите сякаш са на своеобразна сцена. Изложбата беше подготвена много бързо, докато другите се занимаваха с далеч по-сериозни теми.

По време на дискусията с кмета на Разлог инж. Красимир Герчев

Самата дискусия започна доста по-късно от планираното заради ангажиментите на местния парламент. Бяхме готови, и тръпнехме в очакване на това, как ще се представим като гостоприемни домакини. Не ме учудиха отговорите на поставените въпроси, тъй като знам, че политиците у нас са свикнали да използват заучени фрази, в които задължително да присъстват неразбираеми комбинации от думи и клишета като „добри практики”. 

Хайке ми каза след това, че подобно поведение е типично и за политиците в Германия. За разлика от България обаче, там има доста по-добре развито гражданско общество, което е свикнало да поставя представителите на политическата класа под натиск по всякакви социални въпроси и проблеми. За да стане това факт, и за да се случи нещо по отношение на хората с увреждания обаче, на германците според нея са им трябвали четири десетилетия.

 Когато говорех с Томас и Хайке за социалната система в Германия, и това как са подпомагани хората с увреждания имах усещането, че там те живеят по-комфортно и по-добре в сравнение с тези, които нямат никакво увреждане. Получават както имах възможност да споделя средства от различни източници. За тях се организират различни дейности по множество проекти, имат работа и те се чувстват не забравени от Бога, а напълно равноправни и социализирани към обществото. Едно общество, което ги приема с уважение и се възхищава на постиженията им, защото макар и понякога изглеждащи малки, те всъщност са много  значими….

Последният ден в Разлог премина също така неусетно в разговори и забавни игри, като направихме и оценка на свършената работа. Струва ми се обединихме се около това, че реализацията на проекта ‘Да сътворим Европа заедно” е само началото на това, всичко да започне да се случва по начина, по който искахме. Че той само е повдигнал завесата, и предстои да се направи много за да може хората с увреждания да се почувстват много по оценени от обществото ни. В тази връзка беше добре, че при нас бе и Калина, майката на Ванката, която е и от двете страни, и може да оцени направеното и като майка, и като представител на изпълнителната власт бидейки кмет на село Рибарица. 

¿Qué es poesia? …Poesia…eres tu
 
Времето  прекарано в Разлог ще запомня и с това, чебях вдъхновен от Росен да направя две неща, към хора, към които изпитъх дълбоки симпатии и уважение. Благодарение на него след известно търсене в интернет попаднах на прекрасни строфи от 16 век, които без да се замислям написах върху картичката, която той ми даде и за да бъдат разбрани ги преведох на немски. Така типично в мой стил направих един оригинален и малко очакван дори от самия мен подарък…на един прекрасен човек… за който не преставам да мисля.

с Карина в Банско

Другото, за което беше мой вдъхновител Росен, бе това да направя скромно дарение на център „Шанс” за да си купят някои неща като чадър, който да използват, когато предлагат своите изящни произведения на изкуството на пазара. Хората за които направих тези неща, ме грабнаха с топлотата на сърцата си, с всеотдайността си и готовността си да помагат, независимо дали в България или в Германия.

Последните часове…

Пътувах малко натъжен обратно към София, защото знаех, че изтичат последните часове, които щях да прекарам с тези прекрасни хора. Не мигнах до летището, имах усещането, че за разлика от преди седмица стигнахме доста по-бързо, въпреки че направихме две почивки. Забавните моменти продължиха както в автобуса, така и на летището където Йонас започна да пее и събира лепта в шапката си, а Валид се опита да окъпе Бернд. Оказа се че трябва да върна един забравен ключ и две кърпи в хотела. Последваха прегръдки и сърдечно изпращане с всички. Ако можех, щях да ги изпратя до самолета, но не би. Позволяваше се само до паспортния контрол, където ги изгубих, както изгубих и нечии красиви сини очи….

Мартин Иванов
София-Разлог-София

Loading Facebook Comments ...

3 комментариев для “Мисия Доброволец: Да покажем, че най-доброто, което имаме са хората

  1. Хубаво е човек да трупа незабравими спомени, като тези. Ако нямаме такива, ставаме бездушни и не усещаме как си е отишъл животът.
    Браво, Марти! Дано отново да срещнеш онези очи 🙂

  2. Какво му трябва на човек , за да бъде щастлив, но истински щастлив? Никога задавали ли сте си този въпрос? Точно тук вие ни давате истинският отговор. Всеки иска внимание, всеки един от нас иска да е център и вселена в живота на някой когото обича. Една мила усмивка, казана добра дума, мил жест, това кара всички нас да се чувстваме добре и щастливи. Нека самите ние станем по-добри, да се усмихваме на хората, дори и когато не ги познаваме…..нека си помагаме.

Вашият коментар