Йохен Хелбек: Кървавата история на XX век е показала до какво водят чистките в библиотеките

0 Flares Twitter 0 Facebook 0 Google+ 0 LinkedIn 0 Email -- Filament.io 0 Flares ×
Rate this post

Защо не трябва да има знак на равенство между сталинизма и националсоциализма, и защо руските, украински и европейски историци трябва заедно  да обсъждат най-спорните въпроси на историята на XX век? По тези въпроси разсъждава в интервю за електронното издание на Gazeta.ru историкът Йохен Хелбек, което препечатвам. 
 
Изданието припомня, че през този месец в библиотеките на Свердловска област започна акция по изземане на книгите на американския автор Антъни Бивър. Причина за това стана статия във вестник „Известя”, в която авторът е обвиняван в използване на „стереотипи от пропагандата на Третия Райх”. Авторът на статията се позовава и на книгата на Йохен Хелбек, който критикува своя колега. 

Това лято показа, че споровете относно историята на Втората световна война са все още актуални, и втях дори се включиха председателя на Държавния архив на Русия Сергей Мироненко и министърът на културата Владимир Медински . Повод за това станаха публикуваните за героите-панфиловци документи (историята, че по време на битката за Москва 28 войници от дивизията на Панфилов унищожават 18 германски танка, като никой от тях не е останал жив.  б.р.), според които това е един от най-големите митове на Втората световна война. 

Малко съм изненадан, че отново говорим за подвига на панфиловци. Темата беше предмет на обсъждане още през 1990 година, когато са публикувани и документите за които сега става въпрос. (Документи включително и интервюта с участници в събитията от това време са събрани още от комисията създадена от академик Исак Минцем през 1942 година. Те са в основата на статия публикувана в списание „Родина” през 2012 година.) Надявам се дискусиите от специалистите да продължат в бъдеще, когато ще обсъждаме не правдивостта на един или друг факт. Аз съм против острото противопоставяне на един източник, който се счита за истински на друг, и считам това за безполезно. Нужно е да се замисляме за това, как са се създавали документите в епохата на Съветския съюз, на какъв принцип са се формирали архивите и затова как да използваме този материал в изследванията си. 

Този въпрос обаче поражда още един по- общ такъв. Защо дискусиите за Втората световна война са все толкова горещи 70 години след нейния край?

Виждам две причини за това. От една страна руските власти използват Великата отечествена война (т.е. конфликтът между Германия и СССР между 1941 и 1945 година) за обединение на нацията, като нещо на което се основава политическото и морално величие на Русия. Тази политика се е зародила още в Съветския съюз, но в Русия тя е станала още по-видима. От друга страна останалите страни от постсъветското пространство-основно прибалтийските, а сега и Украйна използват фактите от Втората световна война за да създават собствените си исторически митове, но с обратен знак. Те не се виждат като част от коалицията освободила света от германския националсоциализъм. Те разглеждат войната като две последователни за тях окупации- от нацистка Германия и Съветския съюз. Така Втората световна война се приема от тези страни като национална катастрофа, което е в разрез с общоприетия в Русия подход. Ето защо не е учудващо, че Русия и останалите страни от постсъветското пространство все още водят „битки за историята.

Добре ли е, че все повече руски политици се изказват за преоценка на събитията от Втората световна война? Или това означава, че локалният прочит на историята стъпва на едно по-високо ниво?

Ако говорим за „ревизия”, това е едно доста относително понятие. Ревизията, която протича в страните на Централна и Източна Европа всъщност е преоценка на позициите на съветското правителство, такава, каквато през 90-те години имаше в Русия и Западна Европа. Появиха се две истории за наличието на две тоталитарни системи- съветска и националсоциалистическа, които са еднакво лоши, и че хората са претърпели еднакви страдания от червения и от кафявия терор. С подобен подход се съгласиха повечето жители на Източна и Централна Европа. Сега за обединена Европа обаче възниква въпросът, как да обедини тези два наратива? Любопитното е, че руският подход според който 1945 година се възприема като година на освобождението се обединява със Западноевропейското виждане според което престъпленията на националсоциалистите се определят като несравнимо зло. Това е видно особено в Германия, където историческото общество вижда в разсъжденията за две тоталитарни системи опит да се избяга от историческата отговорност за извършените престъпления на националсоциализма и ретуширане на паметта за чудовищните методи за унищожение, практикувани на Източния фронт. В Германия все повече се надигат гласове към които се присъединявам , според които между двете тоталитарни системи не трябва да има знак на равенство. Подобно нещо пренебрегва факта, че Съветския съюз е направил много повече от всяка друга страна за освобождението на Европа. И никаква история за окупация или репресии в Източна Европа не могат да омаловажат този факт. В същото време не можем напълно да приемем съветско-руския подход за 1945 година като победа на доброто над злото. Като историк напълно разделям това, че по време на тази война съветската страна е защитавала общочовешкия морал и универсалните ценности. Но преследвайки тази благородна цел СССР е извършил множество злоупотреби. Задачата на историка е да взаимодейства с това противоречие опитвайки се да го осмисли. По-точно казано на историците им предстои да се изправят срещу светлата и тъмната страна на съветската история.

Можете ли да дадете примери за подобни противоречия?

Например болезненият въпрос за цената на победата. На мен като историк ми е интересно, че съществува приемственост в мненията между съветските и съвременните руски общественици по този въпрос. По време на „размразяването” след речта на Никита Хрушчов на XX конгрес на КПСС започнаха много спорове относно терора и чистките през 30-те години на 20-ти век. В резултат на това се стигна до консенсус, че победата е изкупила всички предидущи жертви. През 90-те години можеше да се разграничат три групи специалисти. Имаше хора като Юрий Афанасиев, които фокусираха вниманието си около сложните и проблемни страници от миналото ни. Това доведе до страст към  „грозната страна” на историята. Имаше и консервативни историци, чиято позиция понякога се изместваше към неосталинизма, както и центристка позиция. Именно центристите формираха идеята за „изкуплението”. Трагедията на съветския народ е била толкова страшна, че чудовищния брой на загиналите- 27 млн. души просто е задължително да има смисъл.

През лятото след появата на документалния ви сборник за Сталинград, от библиотеките в Ставропол започнаха да изземат книгите на Антъни Бивър, историк известен с това, че описва масовите изнасилвания на германски жени от съветските войници. 
Написах писмо до редакцията на „Известя”, с което се обявих категорично срещу подобна кампания, която използва една научна дискусия за постигане на определени политически цели.
Считате ли, че с Бивър може да дискутирате като с историк? 
 Разбира се. Книгите му подобно на моите са съпроводени от съответния научен апарат, и може да се направи сравнение на какви документи се позовава. Моите претенции спрямо него са свързани с друго. В писмото си изразявам своето частично несъгласие с тезата му, че военните успехи на Червената армия се дължат на всеобщия страх и терора. Мисля че подобен подход не дооценява положителните фактори като самоотвержеността на съветския войник и любовта му към Родината, както и това до каква степен тези им чувства са били разрушени от съветския политически режим. Въпреки различията ни по този въпрос смятам, че властта е избрала неконструктивен метод. Дискусията между историците не трябва да се стопира чрез конфискуването на книги. Кървавата история на XX век е показала до какво водят чистките в библиотеките. Още по-неприемлива е реакцията на властите, когато се основава на един цитат от Уикипедия.
Това превръща ли Бивър в нещо като мъченик на словото? 
Нещо подобно се обсъжда в западните медии, които използват аргументите на властите с обратен знак. В Русия казват, че конфискуват книгите на Бивър и Кигън защото те са неверни. В западните медии обаче се казва, че тази акция цели скриване на истините за изнасилването на германските жени по време на освобождението на Германия. Трябва да кажа, че оценката на Бивър, че  войниците от Червената армия са изнасилили 2 милиона германски жени (основавайки се на обобщения на частични данни) звучи неубедително. Що се отнася до Сталинградската битка, бих искал да посоча пример от документите. Бивър говори за Червената армия като репресивен институт. Според него при защитата на Сталинград само в 62-ра армия са били разстреляни 13 500 съветски войници. Позовавайки се на различни разсекретени източници мисля, че тази цифра е преувеличена. 
Може ли да се каже, че западните изследователи на Втората световна война усещат промяната в отношението към тези събития в Русия през последните години?

Може би греша, но през последното десетилетие се забелязва увеличаване на интереса към историята на Втората световна война и частично към тази на Великата отечествена война. И това не е свързано с актуалната политическа ситуация. Проблемът е, че академичните изследвания върху теми от Втората световна война предизвикват интерес на Запад, тогава, когато се опират на определени идеи от времената на Студената война. Като например това, че СССР в действителност не е бил победител от войната, и че сегашната руска пропаганда повтаря съветската. Пример за подобна позиция е празнуването на 9 май в Москва. В резултат на увеличение изследователски интерес, общественото мнение се връща към времената на противопоставяне на двете системи. Подобен език се разпространява и в Русия.

  
 Когато започнахте да работите върху сборника с документи за битката при Сталинград, който беше издаден и в Русия през тази година, смятахте ли, че ще е толкова актуален? 

Въобще не можех да си представя това. Започнах работата си по него в отговор на обществената дискусия за Сталинград, започнала в Германия и други страни по света. Показах на германския читател каква е била реалността в Сталинград, която той не познава. За това, че защитниците на града не са били просто някаква човешка маса от Червената армия, а всеки от тях е имал свои мисли и чувства. Интересно е че повечето руски войници са обвинявали германците в „липса на култура”, което като че ли се различава с традиционните стереотипи на руснаците по отношение на германците. И така тази книга, която трябваше да излезе едновременно на немски и руски език беше предназначена основно за читателите в Германия. Разбира се ако бях се обърнал към руския читател, щях да поставя акцента върху други въпроси като наследството от 30-те години през следващото десетилетие, и щях да отделя повече внимание на историографските дискусии през последните 20 години. Тази книга беше приета в Русия от онези, които се придържат към по-патриотични позиции. Либералните историци може би ще ме упрекнат, че отделям повече внимание на стенограмите отколкото на наказателните батальони и отбранителните отряди. Но се надявам, че в бъдеще историците ще могат да изследват интервютата, които публикувахме. В частност по тях могат да се съберат данни за военния бит в онези времена. Те могат да сравнят тези данни с данните в различни документи, и така да се направят микроисторически изследвания.

Събитията в конфликта между Русия и Украйна показаха, че отделните страни са склонни да  използват риториката и образите от времената на Втората световна война. Доколко това е приемливо за професионалните историци? 

Не вярвам че има исторически дебат извън политиката. Дори някои професионални спорове, които се водят образно казано в кула от слонова кост, се основават на ценности и идеи на нашето съвремие, дори и участниците в тях да не са наясно с това. Но в светлината на конфликта между Русия и Украйна историята безпардонно се използва с цел да се сее раздор между хората, да се оправдава насилието и да се мобилизират все повече хора за война. В подобна ситуация историците са длъжни да застанат като публични критици, защото ние не сме само учени, но и граждани. И трябва не само да пишем книги, но и да участваме в публичните дискусии като експерти. Може би съм прекален оптимист, но мисля, че руските, украински и европейски историци заедно могат да обсъждат най-острите проблеми от историята на XX век. Важна работа в тази насока вече извършват съвместните комисии от специалисти от Украйна, Русия и Германия. Уверен съм че съвместната им работа може да доведе до пробив, който е недостижим за политиците. Защо ли? Защото в работата си историците могат да се опират на общата за всички академична етика и професионален кодекс, които не зависят от политическата ситуация.

Йохен Хелбек е автор на книгата „Сталинградските протоколи”. Повече за книгата може да научите тук


Превод:
Мартин Иванов
 

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар