По следите на Студената война в гореща Африка

0 Flares Twitter 0 Facebook 0 Google+ 0 LinkedIn 0 Email -- Filament.io 0 Flares ×
Rate this post

Книгите са толкова много, че човек е трудно просто да ги подреди в една редица, и да си каже кое по-напред да прочете, а изкушението при  появата на  нещо ново и непознато е неустоимо, и човек го засърбяват ръцете да драсне по някой и друг ред. Подобна се оказа и книгата „Студената война на горещо място” на издателство „Изток-Запад”. Авторите и проф. Рандал Бейкър и Микола Полански са живели на Черния континент в периода на противопоставянето между двете системи. И с не малка доза хумор, те разкриват пред читателя непознатите  картини от страни, устремили се към своето независимо бъдеще в условията на противостоенето между две взаимно изключващи се ценностни системи. Все пак 60-те и 70-е години е времето, когато повечето африкански страни се опитват да се откъснат от своите колониални господари и да се утвърдят не просто като някакви разноцветни петна върху Глобуса, а като независими държави. Интересно е, че бидейки в Африка, и двамата са били от двете страни на Желязната завеса- Бейкър като дипломат, а Полонски като преводач  в съветските части изпратени в Етиопия. 
И ако периодът на Студената война е добре документиран и изследван в нейния епицентър- Европа, то периферните и точки, каквато се явява и Африка е все още малко позната. Предлагам и съвсем кратък откъс от книгата, която да ви потопи в един истински пъстър, далечен и непознат свят.

Мартин Иванов 

 
Основи на стратегическия пазарлък

 
Кампала, търговската столица на Уганда, където се разполагаше университетът, до голяма степен изглеждаше за външните хора като индийски град. Имаше европейски предградия с полянки и градини, имаше и огромен африкански открит пазар, там беше и Националният парламент. До Кампала, всъщност – част от нея, се намираше Менго – изцяло африканската столица на кралство Буганда, където живееше крал Фреди. Но районът, който забелязвахте, защото ви беше нужен, беше индийският делови квартал с неговите дука, служби и услуги. Влизаш в някой от тези магазини – до един семейни – и там най-вероятно ще завариш към десетинагодишно момче помощник, щастливо да си поговори с теб на английски, гуджарати, суахили или луганда. Тези деца неизменно ме караха да се чувствам неадекватен до мозъка на костите си. Тъй че в потока на ежедневието за европейците покупко-продажбата беше царство на азиатците – а и за африканците, извън основните хранителни стоки. Пазарлъкът беше задължителен и като много британци от моето поколение аз го мразех, защото някога ме бяха научили, че „един джентълмен никога не говори за пари“. Обикновено вземах със себе си Ема, тъй като той беше майстор и можеше да поддържа пазарлъка, както той се изразяваше, „докогато трябва“. Тайничко му се възхищавах заради това, а той от своя страна като че приемаше за нещо естествено аз като „колониалист“ да бъда напълно лишен от способността да се вживявам в маневрите, кръстосването на шпаги и безкрайното аматьорско театро на тази игра. Един ден на обяд разговарях с него за това и го попитах каква е тайната на успешния пазарлък.
– Ами, преди много години учих аритметиката на гуджарати – отвърна той, докато пълнеше индийската си питка роти с пилешко къри. Това, съвсем естествено, веднага привлече вниманието на нашата индийска клика от столовата, тъй като такова нещо няма. Един от многото Патели (Ема наричаше всички тях „Пател“, без значение каква им е фамилията) незабавно вдигна очи и каза:
– Каква, за Бога, е тази аритметика на гуджарати?
– Смаян съм, че не знаеш – отвърна Ема. – В повечето части на света ние работим с основна аритметика: 2 плюс 2 е равно на 4. Но в аритметиката на гуджарати ние твърдим, че 2 плюс 2 е равно на 5 минус 20 процента.
Столовата щеше да се срути от смях.
Едно последно наблюдение за храненето в „Ливингстън“: за да стигне до столовата, всеки трябваше да мине през двора – друг път нямаше. Обядът беше точно в един. Още по-точно, в 12:45 тукашният екваториален климат демонстрираше смайващата си редовност с кратък, но резултатен мусон. Това като че беше неизменно и човек винаги пристигаше на обяд мокър до кости. За тези, които обичат реда в живота си, езерна Уганда беше точното място. Валеше всеки ден, слънцето изгряваше и залязваше по едно и също време привидно за миг, а различими годишни времена нямаше. За Ема от мусонна крайбрежна Гана това бе едно от най-труднопоносимите неща.

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар