Яна Янчева: Травмите от колективизацията на българското село са многопластови, а следите от тях са видими и днес

0 Flares Twitter 0 Facebook 0 Google+ 0 LinkedIn 0 Email -- Filament.io 0 Flares ×
Rate this post

Изследователката вади спомените на хората от скрина на времето


Процесът на колективизация на българските земи се оказва малко познат не само сред тесния кръг специалисти, но и сред по-широките кръгове от обществото ни. За Яна Янчева обаче, той предизвиква интерес не само като учен, но и като човек, чиито корени са свързани със селото. Резултатът на научните интереси и теренната и работа е книгата „Колективизацията в българското село 1948-1970. Колективна памет и земеделска култура.” В нея читателят ще има възможност да прочете десетките лични истории и спомени на хората, преживели времената в които е трябвало да се откъснат от земята си, истории, които често до момента са пазили дълбоко в себе си, и спомени, извадени сякаш от скрина на времето за близки хора и събития, оставили траен отпечатък в съзнанието им. 

И за разлика от историците, тя не се фокусира върху самия процес на отнемане на земята от селяните, а търси следите от него в колективната памет на хората, в техните разкази и спомени за миналото. Избира две села – Мездрея в Северозападна България и Брестовицав Пловдивска област. В едното процесът протича колебливо и трудно, тъй като хората не искали доброволно да дават земята си в кооперативите. В другото село като контрапункт процесът на колективизация е бърз и безпроблемен. И това според Яна си има своето обяснение. На едното място хората просто не са искали да се разделят със земята си, защото тя е била всичко за тях. Животът им е минал на нея, и те са очаквали тя да премине не в общи ръце, а в тези на синовете и дъщерите им, за да се реализират като успешни стопани и пълноценни родители.  Интересен е фактът, че в Мездрея по-голяма съпротива е имало сред хората с по-малко земя. „Бедните селяни са се съпротивлявали най-много срещу отнемането на земята, защото в нея се е концентрирало всяко усилие и спестяване”, казва Яна. В резултат на насилствената колективизация се стига до едно явление, което е видимо и днес- обезлюдяването  на селата. Земеделската работа  според нея се обезценила и загубила престижа си, а хората започнали да търсят по-добри перспективи в големия град.  Тя дава пример с една жена, чиято заплата в ТКЗС била 24 лева на месец, колкото струвала таксата в училищния стол за едно от децата и.

В села като Брестовица пък колективизацията преминавала почти безпроблемно. Яна го обяснява с това, че за по-младите поколения новата система на колективно управление на земята представлявала източник на сигурност и благоденствие в бъдещето. В процеса на колективизация те са виждали по-скоро положителните страни, и са го свързвали с новото начало. Кооператорите от Брестовица възприемали ТКЗС като тяхно собствено творение, а не като наложено отгоре. Кооперативното стопанисване на земята се възприемало като инвестиция в тяхното бъдеще и в това на децата им. Затова изрази като „нашето стопанство“, „ние го построихме, с нашия труд и нашите пари“, „ентусиазъм“ присъстват в спомените и разказите на повечето от съвременниците на колективизацията в селото.

Без съмнение всеки процес с принуждаване на хората да се откажат от собствеността е свързан с определени травми, следите от които са видими и днес. Това ми казва и Яна, като добавя, че травмите от процеса на колективизация са многопластови. Разказите са предавани от поколение на поколение. За хората отказали се по-трудно от земята си, това често е било съпътствано с обявяване за „врагове на народа” или „кулак – народен враг“, а понякога и със затвор. Това клеймо е оставяло отпечатък и върху техните наследници. От друга страна  хората за които ТКЗ-то е било едно ново начало, и в което са вложили не само труд и усилия, но често и средства, травмата идва с тяхната ликвидация след 1989 година. 

Въпреки че в изследването си тя не прави паралели с осъществяването на процеса в сходни страни, все пак споделя, че колективизацията протича по доста различен начин сред бесарабските българи след преминаването на Бесарабия (в южна Молдова и южната част на Одеска област в Украйна) към Съветския съюз. За разлика от останалите части на Украйна и Съветския съюз като цяло, където земята е била предимно общинна, а не частна, в Бесарабия земята е била частна, тъй като тази територия е била румънско владение в продължение на 22 години и през това време сред населението на областта са се развили частнособственическите отношения. Затова  сталинската власт влага много усилия иразлични механизми (глад, депортация, „разкулачване“) за пречупването на привързаността към частната собственост сред местното население, включително и сред сънародниците ни. Така след края на войната за повечето бесарабски българи колхозите се явявали по-скоро като спасение от изкуствено предизвикания през 1945-46 година глад. 

Колективизацията независимо дали протича плавно или не, води до още едно явление – скъсване на връзката между земята и днешното поколение. Това е и причината за загубата  на традициите  и уменията при обработване на земята, предавани от поколение на поколение.

Мартин Иванов 

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар