Теорията на кафене „Централ“ (1927 г.)

2 Flares Twitter 0 Facebook 0 Google+ 0 LinkedIn 2 Email -- Filament.io 2 Flares ×
Rate this post
Алфред Полгар

Есе

Кафе Централ съвсем не е кафене като другите, то е светоглед, чийто същностно съдържание е да не сезерцава света. Какво всъщност гледа? За това по-късно. От опит се знае, че в Централ няма човек, у когото да няма частица Централ, което значи в спектъра му да липсва цветът на Централ, смес мужду пепелно-сиво и ултра-синьо. Дали мястото е заприличало на човека или човекът на мястото, е спорно. Предполагам, че е взаимно проникване. „Не ти си мястото, мястото е в теб“, учи Херувимският пътник.

Ако смелим всички разказвани за това кафене анекдоти, вкараме ги в ретортата и ги превърнем в газ, ще се получи мъглив, преливащ в цветовете на дъгата, миришещ малко на амоняк газ: така нареченият въздух на кафе Централ. Той определя духовния климат на това пространство, един много особен климат, в който неспособният да живее, и само той, преуспява при пълно съхраняване на негодността си. Тук безсилието развива свойствените си сили, узряват плодовете на неплодовитостта и се олихвява всяко непритежание. Това може да бъде схванато естествено само от истински централист, който, когато кафенето му е затворено, има усещането, че е изхвърлен навън в суровия живот, изоставен на произвола на дивите случайности, аномалии и жестокости на чуждия свят.

Кафе Централ се намира на виенска географска ширина, пресичаща меридиана на самотата. Обитателите му са в голямата си част хора, чиято враждебност към другите е толкова силна, колкото и желанието им да общуват, те искат да са сами, но затова им трябва компания. Вътрешният им свят се нуждае от слой външен свят като разделителен материал, колебливите им единични гласове не могат да се лишат от опората на целия хор. Това са мъгляви натури, губещи се без сигурността, която им дава чувството, че са част от едно цяло (чийто тон и цвят определят). Семейството, професията, партията не дават на централиста такова чувство: на помощ се притичва кафенето като тотален заместител, приканва към гмурване и разтваряне в него. Разбираемо е защо най-вече жените, които никога не могат да бъдат сами, а за целта им е необходим поне още един човек, имат слабост към кафе Централ. Това е място за хора, които знаят за призванието си да оставят и да бъдат оставяни, но нямат нервите да изживеят тази си съдба. То е истинско убежище за хора, които трябва да убият времето си, за да не бъдат убити от него. То е уютното гнездо на тези, които не могат да понасят уютните гнезда, убежище на семейните и на любовните двойки от ужаса на безметежното съжителство, спасителна гара за раздвоените, които прекарват деня, търсейки себе си и деня, бягайки от себе си, скриват бягащата си част от аза зад вестника, празни разговори и игра на карти, а на преследващото си аз вменяват ролята на кибика, който трябва да мълчи.

Следователно кафе Централ представлява един вид организация на дезорганизирания.

В това благословено място на всеки донякъде неопределен човек му се отпуска личност назаем – той може, стига да остане в територията на кафенето, да посрещне с този кредит всичките си морални разноски и да постави короната на не-гражданина на всеки, който демонстрира презрение към парите на другите. централистът паразитира върху анекдота, който е в обращение за него. Той е главното, същественото. Всичко останало, фактите на съществуването му, са това което е допълнено, отпечатано с малки букви, прибавено, това, което може да отпадне.

Гостите на кафе Централ се познават, обичат и не се ценят взаимно. Дори тези, които по никакъв начин не са свързани, възприемат тази липса на отношение като отношение, дори взаимната неприязън в кафе Централ има съюзяваща сила, цени се и упражнява някакъв вид франкмасонска солидарност. Всеки знае за всеки. Кафе Централ е провинциално гнездо в полите на големия град, димящо от клюки, любопитство и злословия. Подобно рибите в аквариума постоянните посетители живеят винаги близо един до друг, винаги в занимания без цел, използвайки пречупените светлинни лъчи на средата си за разни забавления, винаги изпълнени с очакване, но и загрижени, че в стъкления съд може да попадне нещо ново, играят със сериозна физиономия на „море“ върху миниатюрното си изкуствено морско дъно и щяха да са напълно безпомощни, ако един ден, да пази господ, аквариумът се превърне в банков салон.

Разбира се, стеснителност или тайни един от друг рибите на Централ, който толкова много часове от живота си споделят едни и същи кубически метри кислородно пространство, вече нямат. Истинският Централист води частния живот на другите и не укрива собствения си. Подкрепено от източната склонност към подиграване на себе си и невъзмутимото разкриване на собствените слабости, това създава сфера на глъхнеща уютност, в която всякаква срамежливост вехне и умира. Има гости на Централ, които ходят психически разголени без да се страхуват, че тяхната по детски невинна голота може да бъде погрешно изтълкувана като безсрамие. За да държи сметка за тази еденска жилка в характера на постоянните си посетители, преди няколко години съдържателят на кафенето постави в помещението палма. Но дъщерята на Ориента не понесе климата на терена, въпреки неговия доста източен характер. Тя беше нацепена и частиците от субстанцията й бяха употребени в кухнята – дали за подпалки или като зрънца мока – в това изследователите не са единни.

Към най-същностните прелести на това чудесно кафене ще бъде приобщен само този, който не иска друго освен да е там. Може би гостът изобщо не обича локала и хората, които шумно го населяват, но нервната му система повелително изисква дневното количество централин. Това едва ли може да се обясни само с навика, дори не с това, че централистът, както убиецът, винаги е привлечен от мястото на престъплението, където е убил толкова много време, унищожил е цели години. Но какво ще да е тогава? Флуидът! Мога само да кажа: флуидът! Има писатели, които само там са в състояние да си свършат заплануваната работа, само на масите на лентяйството им е сложена масата за работа, само там, обвеяна от безделието, бива оплодена инертността им. Има творци, на които само в Централ нищо не им хрумва и навсякъде другаде далеч по-малко. Има поети и други индустриалци, на които само в кафе Централ им идва печелившата мисъл, със запечен стомах, на които само там се открехва вратата на спасението, безапетитни в ероса, които само там усещат глад, неми, които само в Централ намират своя или нечий друг език, скъперници, на които само там секретира жлезата на кесията им.

Това загадъчно кафене уталожва у посещаващите го неспокойни хора нещо, което бих нарекъл: космическото недоволство. В това място на лежерните отношения се разхлабва и отношението към Бог и звездите, създанията незабелязано се измъкват от принуденото си отношение към Вселената към незадължително, чувствено хазартно отношение към Нищото, заплахите на вечността не проникват през стените на кафе Централ и между тях се наслаждаваш на прелестното безразличие на момента.

За любовния живот в кафе Централ, за изравняване на социалните различия в него, за литературните и политически течения, които мият ерозиралите му брегове, за загубените в пещерата Централ, които чакат с копнеж изравянето си, надявайки се то никога да не се състои, за маскарада на духовитост и глупост, който всяка вечер превръща в карнавал това пространство, за тези и други неща още много може да се разказва. Но който се интересува от кафе Централ, той бездруго знае всичко, а който не се интересува от кафе Централ, той не ни интересува.

Това е кафене, в него всичко е във всичко! Няма да намерите друго такова място. За него важи това, което казва за града Християния Кнут Хамсун в първото изречение на безсмъртния си „Глад“: „Никой, създаден от нея, не я напуска.“

Превод:  Мария Каро

Източник: ”Литературен вестник”

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар