Първата разходка на Феликс

0 Flares Twitter 0 Facebook 0 Google+ 0 LinkedIn 0 Email -- Filament.io 0 Flares ×
Rate this post
Феликс Едмундович в парка

Времето бе някак сиво  и  ноемврийско . Зимата почукваше  на вратата, а безцветното небе предупреждаваше, че скоро като пудра захар  щяха  да заръсят  първите бели снежинки и да посипят земята.  Както обикновено П отпиваше глътка от сутрешната доза ароматно кафе, черно като козината на косматата топка, спокойно дремеща на дивана зад него.  А косматата топка  бе домашната котка Феликс, с презиме  Едмундович, който отмаряше след нощните си игри. Сивотата беше с толкова наситен цвят, че П дори не пожела да се разходи обичайно из виртуалния свят, а машината му стоеше изключена. Реши обаче да си направи една късноесенна разходка до съседния парк в компанията на Феликс. Да, на  Феликс, който в последно време и без това само лежеше и мързеливо наблюдаваше  през прозореца мухите  и всякакви летящи твари. П беше прочел в интернет за ново  изследване, според което разходките бяха най-доброто оръжие срещу наднорменото тегло при котките, а  Едмундович съвсем не беше строен и мързеливото му тътрене подсказваше, че е с някое и друго килце отгоре. Дори вече не подскачаше из стаята . летейки като черна врана.  Затова  П реши да го разходи.

За целта му трябваше каишка, и П отскочи до кварталния зоомагазин. Посрещна го сънена продавачка, която едва ли очакваше клиенти толкова рано и то през ноември, когато всеки се свиваше по къщя и панелни  клетки.

– Извинете , имате ли каишки за котки?, попита П.

– Каишки за котки ли?, попита още сънено  продавачката, разтривайки очи.

– Да, повтори той- каишки за котки.

–  Че кой води котки с каишка, попита тя?

Без  да спори П взе една каишка, червена на цвят с нагръдник, плати и излезе. Феликс го посрещна на вратата, погледна го със жълтите си очи, така, сякаш го питаше. „Ти какво, искаш да ме впрегнеш  като магаре ли?” П размаха  каишката,  хвана дебелия и тромав котарак и му нахлузи нагръдника.  Едмундович се почувства като в пашкул, но само жално измяука. Какво пък щом трябва, щеше да  излезе на своята първа разходка. Той и друг път излизаше, но само до градинката пред  блока, която му беше позната. Лежеше на сянка под магнолиите или си играеше с пеперудите, които кацаха  по цветчетата им. „Хайде Феликс, имаш нужда от движение мързеливецо”,чу да казва стопанинът му, докато в лек котешки тръс се понесе по стълбите надолу.

Студът навън го лъхна и бързо го  върна към реалността. Феликс наостри  като антени  черните си уши , огледа се, а очите му светнаха като халогенки на джип Jaguar. Всъщност Феликс си  беше чистокръвен персиец, а не ягуар, дори заради безсрамно ленивото  поведение, стопанинът му бе лепнал прякора  Господин Аристократ.  Завиха бавно зад блока, и поеха към парка. Трябваше да преминат през оживеното кръстовище. Феликс вървеше грациозно като истински ягуар, и се оглеждаше в краката на хората. Вървяха малки и големи, тук таме водеха кучета, но той бе единственият котарак в цялото  множество, и то воден на червена каишка. Изведнъж се размина с малко кутре, което силно залая срещу него. Опита се да го сплаши схъскане и рязко дръпна каишката.  П се усети, и го дръпна до себе си, а малкото куче продължи да лае отдалечавайки се. След малко двамата  с  П се озоваха в парка. Дърветата почти  бяха разсъблекли есенната си премяна, превърнала се в кехлибарен  килим. Феликс започна да си играе с листата, подуши ги  докосвайки ги с муцунка и подгони един гълъб, който наперено се разхождаше под  носа му.

Обиколиха  две три алеи, и седнаха на една пейка, защото П видя, че желанието да ходи грациозно като ягуар у Феликс съвсем се бе изпарило, и той се тътрузеше влачейки се едва едва, напомняйки за царствената си аристократична  природа. Пък и не срещнаха други кучета, пред които да демонстрира поведение на ягуар светейки с очи и хъскайки наперено срещу тях. Слънцето се показа иззад облаците, за да напомни някак лениво  за себе си, а Едмундович се излегна още по-лениво  на пейката до П, поклащайки с опашка. За подобно блаженство едва ли бе мечтал някога, пък и до този ден светът му бе силно ограничен. Сега знаеше, че той се разпростира отвъд градината с магнолиите, и че разхождайки се може да види  толкова интересни неща, защото Едмундович си бе любопитен по природа, макар че котешкия мързел бе притъпил това му качество  напоследък.

Слънцето обаче се скри, и рязко застудя, а това изкара черния котарак от спокойното му блаженство. П реши че е време да се прибират. Минаха  отново по същия път, кръстовището вече не бе така оживено. Нямаше нито човешки, нито кучешки следи. Бяха сами. След малко Феликс се озова отново в позната среда. Вече бе свикнал с каишката, и не усети, когато П му я махна. Легна до прозореца, и се загледа с все така жълтите си очи в така добре познатите му магнолии, върху които отдавна нямаше цветове, а пеперудите не подскачаха вече грациозно. Сигурно  бяха свити  в своя предзимен пашкул.  Градинката изглеждаше някак безцветна, лишена от цветовете на отиващата си  есен. Какво да се прави, светът се променя понякога, помисли си Феликс, затвори очи и засънува цветни  котешки сънища.

А.Е.

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар