Тъмната страна на пшеницата

0 Flares Twitter 0 Facebook 0 Google+ 0 LinkedIn 0 Email -- Filament.io 0 Flares ×
Rate this post

Как евтината европейска пшеница разбива развиващите се страни

Европа наводнява развиващите се страни с евтина пшеница и разбива местните производители

Една четвърт от германски експорт на пшеница през 2016 година е бил предназначен за експорт основно за африканските развиващи се страни. На пръв поглед това е опит да се спечели борбата с глада и нищетата в тези страни, но само на пръв поглед, защото разследване на журналисти от втори канал на германската обществена телевизия за рубриката ZDF Zoom показва една друга картина. Филмът е наречен  Der Wahnsinn mit dem Weizen („Безумието с пшеницата” бел.прев.).

Къде е смисълът в европейския износ на храни?

Пшеницата е най-важният аграрен продукт на Германия, и федералната република произвежда само върху ¼ от обработваемите площи много повече, отколкото потребява. „Цялата тази пшеница доставяме на световните пазари”, казва един търговец на зърно, чийто товар предстои да се отправи към Гвинея. Западноафриканската страна внася зърно предимно от Германия. Основната причина за масирания внос на пшеница в тези страни е невъзможността да си го произведат сами. В същото време обаче ЕС подкрепя различни финансови програми в развиващите се страни, с чиято цел трябва да се засили земеделието в Африка. „Тези жени трябва да изкарват парите си, смилайки зърното, което самите ние произвеждаме, но тяхното брашно няма никакви шансове да бъде реализирано на пазара заради вноса на пшеница”, казва местен работодател. Журналистите търсят отговор на въпроса:Има ли смисъл в доставките на аграрна продукция от Европа за Африка?

По следите на аграрната политика

Германски журналисти в търсене на следите на европейската аграрна търговия

Катарина Шиклинг и нейния екип се отправят към Рейнската област- между Кьолн и Дюселдорф, в търсене на следите на аграрната политика. Този регион е известен с традициите в зърнопроизводството, защото почвите са доста плодородни. Тя посещава фермера Вили Кремер- Шилингс. Завършилият агрономство производител не може да се изхранва само от своите 40 хектара земя, ето защо работ и в индустрията. При това всеки германски земеделски производител получава европейски субсидии, изплащани на хектар, като допълнително се дават средства и за агроекологични ангажименти. „Доходите ни от земеделската дейност годишно възлизат на между 20 и 25 хил. евро заедно със субсидиите”, казва фермерът. 40% от печалбата в стопанството му се формира от субсидиите.

Само субсидиите правят европейското зърно конкурентноспособно

При старта на кампанията по прибиране на реколтата производствените разходи за  пшеницата възлизат на 228 евро за тон, а цената на международните пазари е 166 евро за тон. Това означава, че пшеницата се продава под производствената и цена, и само субсидиите я правят конкурентноспособна на пазарите. Фермерът предлага на пазара своята реколта чрез едно аграрно дружество. Цената на неговата пшеница се определя от световния пазар, но преработката и винаги се усъществява в региона. Пшеницата  по думите му която е в силозите идва от максимум 20 километра и се продава на около 80 километра от тях. Производството на пшеница в Германия възлиза  на над 24 млн. тона, много повече от потреблението, от които през миналата година почти 10 млн. тона са били изнесени. Едно  от тези, предлагащи зърно на международните пазари е аграрното дружество в Призниц, където реколтата от полето се прибира от по пет паралелно движещи се комбайна в продължение на 12 дни. Средните добиви от хектар са нараснали от 3,27 тона през 1960 година на  7,64 тона  през 2016 година заради автоматизацията, целенасоченото зърнопроизводство, и масивното използване на пестициди и инсектициди. Председателят на аграрното дружество не знае къде точно се отглежда доставяната в силозите зърно, тъй като минава през различни прекупвачи. Дали могат да произвеждат без субсидии?

Високи производствени разходи и ниски цени

„В момента ситуацията на пазара е тежка, тъй като нашите производствени разходи са много високи, а всеки иска да печели”, казва председателя Андреас Баум. Как ще се продава пшеницата тук, зависи от  международните борси, тъй като търговията с пшеница е глобална. В Хамбург журналистите се срещат с шефа на най-големия износител на зърно- Торстен Тидеман,  в чиито силози има 90 хил. тона зърно, които очакват да бъдат реализирани на пазара. „По-голяма част от тях ще заминат за страните от Западна Африка, докато френския износ е насочен основно за Алжир”, казва Торстен. Пшеницата от цял свят наводнява африканския пазар. „Причината за това е съществуващото там стабилно търсене”, разяснява търговецът според който Германия със своето производство от 24 млн. тона може да се явява стабилизиращ фактор между големи производители като САЩ и Русия, и при влошаване на климатичните условия в тях, германският износ може да запълни образувалите се ниши. Тоест излиза, че това е борба срещу световния глад?! И поредната партида от 30 хил. тона трябва да се отправят от пристанището на Хамбург за Гвинея. В региона на Западна Африка се изнася все повече , а доставките за Сенегал  например за последните 15 години са нараснали над два пъти. И ще продължават да се увеличават, защото индустриалните държави искат да премахнат всякакви търговски ограничения.

Европейската пшеница наводнява пазарите на страните в Африка

В опит да разберат дали европейската пшеница наистина запълва дупките в продоволствието и успява да изхрани населението на бедните страни, журналистите се отправят към Африка. Още на пазара в столицата на Сенегал  се натъкват на следите на пшеницата, тестени изделия от пшеничено брашно, мляко и яйца. А дали може да се произведат от местно брашно? „Сигурно, само трябва да се пробва”, казва продавачът. Докато чака на опашка, Катарина се разговаря с един клиент, от който разбира, че в страната има доста регионални производители, които могат да предложат например брашно от сорго, просо или маниока, но те са много по-скъпи от вносната пшеница . Сенегал  е сред най-развитите страни в Западна Африка, а хората тук традиционно се хранят предимно със сорго и просо, но заради вноса на пшеница от ЕС местното производство е намаляло значително. За Франциско Мари  ( отговарящ за експорта в германската организация Brot für die Welt (Хляб за света бел. прев.) това е голям проблем , който от дълго време се бори за чиста търговия между страните от първия и третия свят. Заедно се отправят на шопинг тур из пазарите на сенегалската столица. Синът на един търговец им  показва брашно, което е смляно и пакетирано в Дакар, но откъде е произходът на пшеницата- от Германия или Франция?! На пакета не е оказан произходът на пшеницата. Тя се опитва да разбере, дали купуват брашно от местни производители на маниока или просо. „Ние не, но може би има търговци които специално да изкупуват продукцията им”,казваУелан Харати  и потвърждава, че това е по-скъпо. „Тук може да няма пшеница, но има други сортове зърно, които хората са отглеждали векове наред като различни сортове просо, които са по-евтини”, казва Франциско Мари. И не само, защото в местните магазини почти не се срещат продукти сенегалско производство, въпреки че 80% от жителите на страната работят в селското стопанство. Поради липсата на сенегалски стоки журналистите не успяват да направят сравнение на цените.

Разликата в цените е над три пъти

В складовите помещения на един магазин откриват предимно стоки от европейските страни- Испания и Франция. Това според Катарина са стоки, които практически могат да се произведат и на място. „При почти всичко отглеждано у нас  като плодове и зеленчуци тук се произвеждат основно от жените и децата, но чак в такива количества и на достъпни цени, е невъзможно”, казва Франциско. Обиколката  в търсене на местни продукти из вътрешността на столицата Дакар не се оказва никак лека. Най-накрая попадат на малко магазинче в крайградските части, където откриват брашно от зърно, произведено на западноафриканския бряг. Разликата в цените е показателна. Брашното от маниока струва по 1,66 евро за килограм, а от просо- 1,83 евро за килограм, докато пшениченото се продава на 0,52  евро. Разлика над три пъти. „Причината е защото ние в Европа постигаме по-високи добиви чрез използване на торове и пестициди, а другата са субсидиите”, разяснява Франциско.

Докато европейското земеделие е индустриално, в Африка се развива според местните традиции. „Поради липсата на пазар тук, всичко което влиза в производствените разходи не може да се устойности, а цените могат да паднат само ако се инвестира в големи производства”, продължава той. Дали земеделието на Сенегал може да е конкурентноспособно? Екипът се отправя на полето, за да разбере дали местните фермери могат да произвеждат икономически конкурентноспособна продукция. На два часа от Дакар се намират полетата на местен аграрен кооператив.  Тук се отглеждат маниока и просо, които наскоро са били обрани. И двете култури са възможни алтернативи на пшеницата. Фермерите показват своите зърнохранилища, а навсякъде стоят надписи, указващи, че кооперативът е създаден с пари по програми включително на ЕС, подкрепящи развитието на земеделието. С помощта на средства от международна програма, фермерите са изградили мелница за преработка на зърното. „В последните години стана доста тежко. Вижте, ние искаме да преработваме нашата продукция, но ние не можем да продаваме. Това е огромен проблем за нас”, казва фермерът Мустафа Ло. На пазара по думите му има много по-изгодни продукти от тези, които предлагат. Ето защо  мелницата  почти не се използва, а фермерите от кооператива произвеждат само за собствени нужди. Дори в селския магазин журналистите се натъкват на европейски стоки като например лук от Холандия, въпреки че и тук расте добре. Млякото идва от Франция, въпреки че и в Сенегал се отглеждат млечни крави.

Повечето сенегалци предпочитат все повече евтините вносни храни

Една от жените участващи в кооператива, продава своята маниока на местния пазар срещу 1,33 евро за килограм, два пъти и половина по-скъпо от брашното от европейска пшеница. Повечето и съселяни предпочитат да използват по-евтините вносни продукти, и това важи не само за зърното. За някои от гозбите е необходимо мляко, което тук традиционно е от зебри. Жената показва вид моцарела, за производството на което е използвала сухо мляко, макар че другото- произведено от мляко на зебра е много по-вкусно.  91 цента струва млякото  произведено в Сенегал, докато сухото мляко от Европа се продава само при 76 евроцента. Дори местните пържени тестени хлебчета- едно старинно сенегалско  ястие все повече хора предпочитат да правят вместо от маниока с пшеничено брашно, което дори тук далеч от пристанищата на страната е по-евтино. Въпреки това хората от местния кооператив имат перспективи, защото отглеждат сортове просо, които са доста по-устойчиви на климатичните промени и най-вече на глобалното затопляне. Това също е проект, финансиран от Световната банка частично и с пари от Германия. Пари, които отиват за това, местните фермери да произвеждат просо по-скоро за храна на животните, защото европейското жито е много по-евтино. Голяма част от хората в Сенегал обаче все още продължават да се изхранват със земеделие. „Тъй като виждаме, че пазарът е залят с евтина европейска продукция, няма как да накараме младежите и жените да работят на полето, и да печелят от труда си”, казва Франциско. И тогава всеки се пита за перспективите които има пред него в Сенегал. А дали страната може да се изхранва без вноса на евтини европейски храни?!

Местното земеделие може да е много по-ефективно, ако получи шанс

Катерина и нейният екип се срещат с шефа на браншовата организация на земеделските производители в провинциалния град Тиес- Баба Нгон. Той е автор на изследване според което местното земеделие може да произвежда много по-ефективно, стига да получи нужния шанс. „В Сенегал например можем да отглеждаме лук в продължение на осем месеца, и ако в това време можем да продаваме нашата продукция, земеделските производители биха имали достатъчно средства за да подобрят своите методи на отглеждането му, а с това и за повишаване на добивите”, казва Баба. Вместо това те са принудени да се конкурират  на пазара с продукция от Европа която е субсидирана и произведена в идеални условия, като така не могат да си възвърнат направените разходи .

Аграрните експерти се борят с всички средства за да може земеделието в Сенегал да получи по-добри шансове за развитие, но се съмняват в честната конкуренция на пазара. „Това е като да застанеш с колело на старта и да се бориш да изпревариш кола. Проблемът е, че този който кара колата винаги ще печели”, продължава Баба.

Може ли тогава свободната търговия при подобна конкуренция да е решение на проблема? В пристанището на Дакар с международна помощ от 73 млн. евро е построен специален терминал, който увеличава възможностите и капацитета за внос на продукция  от развитите страни. В близост до пристанището екипът посещава най-голямата мелница в страната, където се преработва продукцията на местните фермери, и където работят 200 души. Дори тук според Франциско рядко се преработва европейска пшеница, защото повечето страни като Бряг на слоновата кост, Бенин или Камерун внасят директно брашно от Европа. Директорът на мелницата предпочита да преработва местни сортове зърно, но за съжаление не вижда пазар за тях. „Европа има зад гърба си 200 години на индустриализация, докато Сенегал е независима  държава едва от половин век”, казва Франк Баварс. Ето защо страната му изостава в развитието си от Европа с най-малко 150 години, време което не е лесно да се навакса. За да се произвежда повече и по-конкурентна африканска продукция, селското стопанство тук трябва да получава повече шансове. „Сегашната търговия според мен е тотално погрешна, защото имаме нужда от гъвкави митнически ограничения, които да позволяват на страната да се развива”, продължава той. Междувременно Брюксел подготвя нови търговски споразумения с Африка, които допълнително могат да изострят ситуацията, защото в рамките на пет години се предвижда премахването на почти всички мита върху вноса на храни. Все повече сенегалци смятат, че евтиния внос на европейски храни вреди  на тяхната икономика.

Хлебопроизводители търсят начини за подпомагане на местните зърнопроизводители

От  сенегалската  браншова организация на хлебопроизводителите се опитват да търсят нови пътища за да подпомагат местното производство. В складовите помещения на организацията журналистите се натъкват на френски брашна, но в съседните помещения се опакова брашно от местна царевица. Избрани пекарни получават безплатно това брашно. За да заместят част от вносното при производството на хляб. Шефът на организацията показва документите на проекта. „Предложихме местни хлебопроизводители да произвеждат хляб от брашно, произведено от зърно на сенегалски фермери”, казва Ибрахим Диоб, докато показва една от 200-те пекарни, включени в проекта. Хлебарят все още продава повече франзели от пшеничено брашно, но хлябът с просо и маниока също върви много добре, тъй като цената е определена от браншовата организация- около 15 цента за 150 грамово хлебче, което е малко под тази за белия хляб. Скъпо брашно и евтин хляб. И това функционира благодарения на средства от развитите страни между които и от ЕС, като за целта се заделят 1,83 млн. евро. „Има хора които преработват отглежданите тук сортове просо и царевица”, казва той. Един смислен но и абсурден проект, защото от една страна Европа подпомага местното производство, а от друга му вреди чрез своята търговска политика. Защитните  мита обаче все още функционират на пазара, където за разлика от другите страни в Западна Африка например все още се предлага прясно пилешко месо от сенегалски производители. Причината е наложеното от страната върху вноса на птиче месо мито от 35%. Според Франциско Мари търговската  политика на ЕС е погрешна. „Ако искате хората тук да имат някаква перспектива, тогава трябва да им създадете възможност да преживяват дори и в селата, нещо което не правим”, казва той. Ние европейците искаме да отстраним причините за бежанската вълна, и да спомогнем за развитието на Африка, но в същото време нарушаваме това развитие чрез нашия експорт. Дали това е разумно?

Завръщайки се в Европа журналистите се обръщат към ЕК за повече разяснения на това противоречие. Въпреки молбата за интервю и широко прокламираното сътрудничество с Африка, Катерина получава само писмен отговор от Брюксел, в който се казва : „ЕС подкрепя плана за развитие на Африка до 2036 година, който цели удвояване на селскостопанската продукция и увеличаване на заетостта на младежите с 30%”, и че „недостигът в продоволствието  може да се задоволи само с експорт”. Катерина и нейния екип усетили нещо съвсем различно в Сенегал, и искат  възможност да се срещнат  с аграрния комисар Фил Хоган, който е отговорен  за експорта на селскостопанска продукция, но е прехвърлена към комисаря по  регионално развитие Невен Мимика, който така и не намира време за среща с журналистите.

Тогава те  се срещат с държавния секретар на германското аграрно министерство в Берлин Херман Онко Айкенс, дипломиран агроном и с многогодишен опит в аграрната политика. Той признава, че сега съществуващите търговски споразумения са срещу интересите на страните от третия  свят. „Международната търговия допринася като цяло за повишаване на жизнения стандарт на хората, и дори сумарно в Африка наблюдаваме ръст на жизнения стандарт”, казва експертът. Там обаче има икономически представители, които не са напълно убедени в това. В Afrika Verein der deutschen Wirtschaft  членуват над 600 активни предприятия, някои от които големи играчи на африканския континент. Председателят на организацията Щефан Лиебинг е на корено различнно мнение. „В дългосрочен план е правилно, че създаваме условия за свободна търговия, чрез която преодоляваме различните митнически и бюрократични трудности , но мисля че трябва да го правим по съзнателно, защото субсидиите за земеделие в Европа разрушават всичко- разбиват конкуренцията  на място, и това е нещото, което няма нищо общо със свободната търговия”, казва експертът.И в същото време според него трябва да се подкрепят малките производители, които все още не са толкова конкурентноспособни, а не да се разрушава дейността им. Да защитиш  местните производители, и да намериш нови пътища за търговия. Възможно ли е това?

Последната точка на разследването е Цюрих, където журналистите посещават седалището на компания, която търгува с африканския свят, като чрез  проект хората в компанията се опитват да осигуряват директни пазари за фермерите от Африка. „Идеята ни е да осъществяваме връзки с локалните  производители, да изграждаме вериги за производство на чиста продукция и да инвестираме съвместно в това”, казва Адриан Виедмер.Заедно с това компанията организира и специална платформа, където фермерите могат да търсят клиенти. „Това което искаме да изградим е нова система на доставки например с производител от Тунис, който за пръв път е попаднал  в системата, и сега търсим близо 600 души готови да си купят по един или два килограма от неговата продукция, за да може да започне да изнася”, допълва той. До момента са се набрали 320 души, и когато бъде достигната бройката, фермерът ще може да изнесе своята продукция.

Продуктите се разпращат от склада на компанията до потребителите, а печалбата остава за производителите. „Човек може да направи съвсем малки крачки, за да подобри перспективите пред хората в развиващите се страни”, смята Адриан. Няколко седмици по-късно бройката от 600 клиенти е достигната, и поръчката направена от Катерина- килограм шамфъстък и килограм бадеми идва по пощата. Цената им е същата както в търговската мрежа, а от производството им печелят онези които имат най-голяма нужда- фермерите в Африка. Това е нелоша идея, но със сигурност тя няма да реши проблемите на конкуренцията със силно субсидираното европейско земеделие. Това може да стане само ако Европа промени своята политика- дългосрочно и из основи.

Превод: Мартин Иванов

Източник: zdf.de

Снимки: zdf.de

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар