През Габрово до Соколския манастир

Ако за габровци посещаването
на Соколския манастир е  нещо нормално, и
мнозина от тях се отправят натам почти всяка седмица, то за мен се оказа може
би едно от най-вълнуващите неща по време на краткия ми престой в региона. Манастира
се намира недалеч от Габрово сред красива природа и до него има организиран
транспорт. Оказа се че не бях уцелил точния ден. Не бе нито сряда, нито събота и
неделя, за да отида с транспорт до там. Единствената възможност бе да хвана
някакъв автобус до Етъра и от комплекса нагоре да продължа пеша. Бяха някакви
си 4 километра. От прехода ми до Боженци вече бях натрупал тренинг и реших, че
няма да ми се опрат. Етнографският комплекс беше почти пуст, и само тук там се
виждаше по някой турист.

На път за манастира

Освен към Соколския манастир, тя водеше и
до връх Шипка. Той ми обясни че редовно била изкачвана, още повече че имала
стълби. Последното не бе съвсем така, защото стълбите бяха само в първите 20-30
метра, и то на места бяха счупени и доста стръмни. След това се навлизаше в
дивна гора от гъсти 50-60 метрови борове. Терена стана насечен и пътеката се
оказа изключително трудна за преминаване. Тръгнах по нея като внимавах да не се
подхлъзна и падна. Теренът бе V образен, и ако паднех надолу дори с метър два,
рискувах да загубя пътеката заради гъстотата на дърветата. Маркировката бе
добра, но по едно време изведнъж свърши. Последният знак бе леко извит, което
ме наведе на мисълта, че някъде следва завой. Огледах се търсейки го. Беше
обратен и поради падналите клечки трудно се забелязваше. Тръгнах като се
надявах да не съм се отклонил в погрешната посока. Пътеката вървеше нагоре сред
дърветата, чиято височина и гъстота не позволяваха да навлиза много слънчева
светлина. От голямото напрежение дори не успях да се насладя на иначе кристално
чистия въздух и уханието на боровете. По едно време маркировката се видя
отново, но това не означаваше, че съм на прав път. Постепенно взех да излизам
от гората  и се озовах в малка махала. Минах
покрай една чешма която ми предложи студена вода. Макар и септемврийски, денят
беше необичайно топъл. Усещах жаркото слънце особено на открито. Попаднах на
един човек, който ме упъти към манастира. Пътят минаваше в ляво от чешмата. Следваше
стръмно спускане. А навред се виждаха само красивите очертания на планината. По
едно време наклонът свърши и видях стрелка, която сочеше към манастира. Както
впоследствие разбрах след манастира пътеката водеше към връх Шипка.  

манастирската църква  „Успение Богородично“

Най-накрая достигнах целта
си. Соколският манастир се оказа истински оазис сред „пустинята” с красивите си
цветни градини. Особено ме впечатли красивата белокаменна чешма с осем чучура,
дело най вероятно на майстор Кольо Фичето и богато украсената с иконописи
църква, от чийто двор се откриваше прекрасна гледка към планината. Две малки котета
ми правеха компания, докато направих няколко снимки. Нямах време да се любувам
много на красивите гледки, защото вече минаваше 15 часа и трябваше да се
връщам. А съвсем не знаех как ще протече пътя ми обратно и дали няма да ме
изправи пред нови изпитания.

Соколския манастир 

Не мога да не спомена за
една личност от Възраждането, с доста интересна и любопитна съдба- архиепископ  Йосиф Соколски (ок. 1786-1879 г.). Деен
участник в националноосвободителното движение, с чието име се свързва
основаването на манастира. Станал привърженик на униатското движение и през
1961 година бил ръкоположен от папа Пий IX за български католически архиепископ. Тодор Икономов
ни е оставил прелюбопитни сведения за няколкото „дивашки джумбуша” на дядо
Йосиф по време на срещата му с папата. Освен че не пожелал да блажи по време на
официалния обяд, тъй като не бил католик дядо Йосиф не престанал да се
възхищава от тънката талия на неаполитанската кралица и да разказва за славните
си подвизи на младини, когато вървял с пушка в ръка из Балкана.  И както пише Тодор Икономов след като приключил
обядът потупал папата по корема и казал „Угоен е като коледен шопар”. Не ни е
известно каква е била реакцията на Светия отец на твърде недипломатичното
поведение на дядо Йосиф, но на следващия ден той  бил ръкоположен за католически архиепископ. Не
минало много време и решил, че унията не е за него. Карали го да служи в
йезуитските манастири съгласно католическия символ на вярата. И както
свидетелства Раковски „морно замишление” налегнало стария войвода. Решил да
търси покаяние в Русия, и така попаднал в Киевско-Печорската Лавра, където
останал до смъртта си. Опитите му да се върне към православието и молбите му да
го пуснат да се прибере в България се оказали несполучливи.

По обратния път сред поля и ливади 

Оскъдната информация за
Йосиф Соколски, която прочетох преди да посетя манастира, беше допълнителен
стимул да отида до там. Но вече бе време за тръгване. Пътят ме отведе обратно
до чешмата. После поех по пътека, която бе успоредна на екопътеката и бе
сравнително лесна за преминаване. Отново ме отведе в гората след като преминах
през няколко ливади с още зелена трева и една камениста уличка, изникнала
насред нищото. Оказа се че пътеката излизаше малко по-нагоре от Етъра, и както
разбрах от двама габровци беше по-предпочитаният маршрут до манастира. Макар и
не толкова уморен се прибрах удовлетворен, че съм успял да посетя още едно
красиво място, съхранило част от не дотам познатата ни история.

Мартин Иванов