Освен с успехите и неуспехите, победите и загубите, радостта и мъката Олимпийските игри остават и със следи от различните истории, които са не по-малко драматични от спортните надпревари в залите и по спортните арени. Около някои от тези истории като тази с беларуската лекоатлетка Кристина Тимановская, напуснала Токио с хуманитарна виза за Варшава, заради опитите на режима в Минск да я приберат против волята и , или проблемите с психическото здраве, за които заговори американската гимнастичка Симон Байлс придобиха голяма известност и доведоха до реакции от цял свят, други истории обаче останаха зад кадър. Именно за част от тези истории ни разказва BBC.

Повече за „случая Тимановская“ в следния подкаст

Как двама приятели си разделиха един златен медал

Една от най-красивите и драматични истории се случи директно пред камерите и милионите зрители в сектора на скок височина в мъжката дисциплина. Основните и герои са приятелите Джан Марко Тамбери и „катарският сокол“ Мута Се Баршин. Двамата не успяха да преодолеят височината от 239 сантиметра, и правилникът предвиждаше да има надскачане по между им, с едно изключение, ако се разберат да си поделят златното отличие. Това обаче се случи, и те в духа на приятелството и спортсменския дух без да си кажат нито дума, а само с прегръдка се разбраха да поделят медала.

Двамата се познават отдавна. Още преди пет години Тамбери е на крачка от олимпийските игри в Рио. С отличен сезон и подобрен национален рекорд на страната си само 21дни преди най-големия спортен форум обаче, той чупи крак по време на състезание от Диамантената лига в Монако, което вече спечелил се опитва да скочи 241 сантиметра. Така Олимпиадата станала мираж за него поне до Токио.

„Плачех с гипсиран крак пред екрана, когато гледах скоковете на другите, ще си спомня по-късно Тамбери, а когато се върнал в сектора, нищо не му се получавало. Затворил се в хотелската си стая където удавил мъката си в сълзи. Същият ден на вратата му почукал катарският му съперник Се Баршим, и не си тръгнал докато Тамбери не отворил вратата. Единият дълго плачел, а другият го умолявал да продължи да тренира и да се състезава не заради останалите, а заради самия себе си.

„Ти полагаш много усилия, и някой ден, те ще бъдат възнаградени“, спомня си Се Бершим по-късно своите думи. На първото си качване на призовата стълбичка след като излекувал своята травма Тамбери специално поставил своя гипс на терена с надпис „Пътят към Токио“. Същият този гипс Тамбери показа и на пистата в Токио. Нататък историята е известна….

„Вложих в това целия си живот, и никога не съм преставал да мисля, че това може да се случи“, каза след успеха си Тамбери, а Баршим добавил: „Не исках да се пенсионирам без олимпийско злато. Чувствам истинско облекчение да го разделя с него. По-голямо щастие от това не искам“. .

Още една история на олимпийския стадион показа, че спортсменския дух може да е най-големият победител. Случилото се в полуфиналното бягане на 800 метра между Найджъл Амосис от Ботсвана и американецът Исая Джует. Първият постигнал най-добър резултат за сезона малко преди началото на игрите а вторият- с добро представяне и нелоши шансове за успех. Малко преди финала двамата спортисти обаче се сблъскали, губейки шансове да продължат напред. След като останали за малко на земята вместо да започнат да спорят кой е виновен за случилото се и кой не, двамата се прегърнали и преминали заедно финалната линия.

„От всички филми за супер герои разбрах че независимо от това, колко е лош човек, , винаги трябва да се държи като герой. Трябваше ли да стана и да опитам да убия героя. Бях длъжен да стана и да постъпя достойно“, казва по-късно пред журналисти американският спортист. Така и не станало ясно кой от двамата е виновен за случилото се. Според Джует причината е, че неговият колега е нарушил стабилността му, като падайки го ударил с бедро в петата. След много детайлно разглеждане на видеоповторенията обаче, съдиите отсъдили, че вината за случилото се е на американския спортист, така Амос бил допуснат да участва на финала, а Джует не.

Една легенда слезе от сцената на гимнастиката

Ако има някой друг, за който се говореше толкова много в спортната гимнастика, освен за Симон Байлс, то това беше Оксана Чусовитина. След историческото си появяване на осма поредна олимпиада, олимпийската шампионка от 1992 година в Барселона обяви, че слага край на кариерата си, и получи овациите на макар и малкото публика в залата, състояща се от треньори, съдии и състезатели. Освен злато и участия за няколко страни от разпадналия се СССР, включително и за родината си Узбекистан Чусовитина има в актива си и сребърен медал за Германия, за която приема да се състезава заради това, че там предлагали най-добрите условия за да излекува болното си от левкимия дете.

Героите от Беслан

Борецът Артур Найфонов спечелил бронза в борбата в Токио, може би никога не би стигнал до спорта, ако не беше преживял заложническата криза в училището в Беслан. Тръгнал на училище на 1 септември, тогавашният първокласник се оказал в епицентъра на кризата заедно с майка си и сестра си. В резултата на терористичния акт тогава , загинали 334 души, в това число 186 деца, Сред загиналите била и неговата майка..

„Майка му загинала, но благодарение на нея той и сестра му оцеляха. Може би на него му е било писано да постигне такъв успех“, разкрива пред журналисти неговият треньор в Ставропол.

Друг възпитаник на печално известното училище №1 в Беслан е и станалият олимпийски шампион също в Борбата Заурбег Сидаков. Когато се случила трагедията, той бил едва на осем години. Помни този ден и до сега. „Тази трагедия засегна много мои приятели и техните семейства. Много от момчетата, с които се състезавам по борба преминаха през нея и оживяха“, разкрива Заурбег пред Sports.ru..

След трагедията неговите родители дълго време му забранявали да ходи на тренировки в отдалечения на десет километра от родното му село град Беслан. Въпреки това Заурбег не се отказал и започнал бавно да напредва. „Борих се заради всички жертви, всички ранени и загинали в този чудовищен терористичен акт. Аз израснах там и там тренирах. За мен Беслан е моята малка родина, и аз никога няма да забравя това. По време на траурните мероприятия в града си обещах да продължа и да се боря заради тези хора“, казва Заурбег.

„Дядо ние го направихме“

Листче с подобно послание показа американският лекоатлет Райън Краузер след като спечели състезанието по хвърляне на гюле. Когато започнал да тренира, в негова спортна площадка се превърнал задния двор в дома на неговия дядо Лари, който пък бил първият му треньор. Веднъж хвърлил гюлето толкова силно, че пробил покрива на къщата. Дядо му обаче съвсем нямал намерение да го упреква за това, защото на млади години сам бил състезател по хвърляне на копие и напълно подкрепял своя внук в неговите спортни занимания. Двамата ходели заедно по състезания и обсъждали всеки един опит на райън в сектора за хвърлянията. С възрастта обаче Лари започнал да губи слуха си. Тогава внукът му започнал да комуникира с него с помощта маркер и бяла дъска, на която записвал всички свои въпроси, а Лари веднага му давал своите отговори . Мечтата на Райън била да се върне у дома след олимпиадата и да напише на дядо си :“Получи се, ние спечелихме“. Ден преди да замине за Токио обаче, Лари починал. Станал олимпийски шампион в Токио, Райън със сълзи на очи показал белият лист, на който пишело само: „Дядо ние го направихме“.

Медал за един бежанец

През 2019 година иранският джудист Саид Моллан бил на върха на своята кариера, ставайки световен шампион преди година и с всички шансове да повтори успеха си. Преди схватката на четвъртфинала обаче, треньорът го извикал и му заявил че от високо му е наредено да го отстранят от състезанието за да се избегне схватка с израелски състезател. Техеран не признава еврейската държава и забранява на своите спортисти да излизат срещу спортисти от Израел. Джудистът не се подчинил а продължил напред, побеждавайки на ¼ финала. Изправил се срещу израелеца Саги Муки. Загубил, а неговият съперник след това станал световен шампион. След тази му проява, завръщането в родината му било вече опасно за него, а по думите му властите вече започнали със заплахите към него и семейството му. Емигрирал и сам отишъл в Израел. На олимпиадата в Токио излязъл като състезател на Монголия, а със своя израелски съперник станали приятели. Двамата се срещнали и на тепиха в Токио. Този път Молан победил и достигнал до сребърния медал. Един от първите, които го поздравили бил тъкмо Саги Муки. „Много се радвам за Саид и знам през какво е минал за да стигне до тук“, казал неговият приятел след края на надпреварата, а за дружбата им в момента се снима специален документален филм.

Мартин Иванов

по материали от Интернет

Снимки: Pixabay/ BBC хипервръски