История с една железница и едно куче

Колко ли тежко беше да носиш на гръб историята на една железница? Забравена от всички. Защото във влаковете отдавна никой не пътуваше. Движеха се между гарите празни, прашни и забравени от времето и хората. Никой не ги посрещаше и изпращаше освен облечените в прилежните си и стегнати униформи началници на иначе празните гари. С познатите железничарски кепета и „слънчогледи“. Стояха мирно в пек и в дъжд. Посрещаха и изпращаха всеки влак. В празници и делници. Хората отдавна не помнеха поговорката, че за всеки влак си има пътници. Сигурно защото отдавна не пътуваха с влакове. Само влаковете се тътреха бавно като сбръчкани железни гъсеници. Всеки в своята посока.

Отворих очи, събуден от кучешко скимтене. По диагонал на другия край в купето се излежаваше голяма немска овчарка. Щом ме видя че се размърдах, ме погледна с умните си черни очи. Стана и весело помаха с опашка.

– Ди Джей легни, изкомандва младо момче. Явно беше нейния собственик, защото кучето го погледна покорно и отново легна на мястото си.

Казваше се Христо. Пътуваше към новата си месторабота. Млад програмист, за който кучето беше единственото удоволствие, което да го развлича извън писането на кодове и скриптове. Кучето пък бе кръстил на името на известен изпълнител, който много харесвал. Беше го спасил от столичен приют още като малко непотребно никому кутре. И кучето очевидно му беше благодарно за този жест.

– Сещате ли се на кого съм го кръстил попита ме той.
– Не ,отвърнах аз.
– Ди Джей Бобо, каза христо и се усмихна, докато кучето чуло името си гордо навири уши и пусна протяжно скимтене.

Срещу него се беше свило едно момиче, вглъбено в мислите си. По-късно разбрах и нейното име. Казваше се Мая и отиваше да навести баба си. Беше още ученичка.

– Аз пък харесвам нещо по-хард. Не казвам, че Ди Джей Бобо е лош, но слушам нещо по-твърдо, включи се от изневиделица в разговора Мая. За стиловата и ориентация в музиката подсказваше и изписаната с различни имена на групи военна мешка, в която сигурно носеше своите учебници.

Продължихме да пътуваме в мълчание. Всеки беше потънал в своя сън. Дори Диджей Бобо беше притихнал, и не ни бе предупредил, кога бе спрял влакът. Погледнах през омазания прозорец. Беше малка и празна гара. Даже и името и отдавна не се четеше.

Заедно с Бобо излязохме в коридора за да разберем на коя гара сме пристигнали.. Бяхме единствените пътници. Изневиделица на пътя ни се озова наперен мустакат служител с униформа. Попита ни със строг поглед.

– Вие къде отивате? А и с куче? Има ли разрешение, билет?

Ди Джей Бобо завъртя глава към Христо в очакване на отговор, а Мая беше стиснала своята раница с две ръце и чакаше развръзката. Аз не носех нищо освен една история в поовехтял плик.

– Отиваме към Благоевград, каза Христо, а Бобо поклати уши в потвърждение.

-Тук не е Благоевград. Вие сте на границата, отвърна сърдито началник влака, и попита. Искате да бягате ли, а?
– Не, включих се аз, просто не сме разбрали кога е отминал Благоевград.
– Стойте тук, заповяда началникът.

Останахме тримата спътници с Бобо в коридора. Замислих се, дали въобще влакът беше спирал на Благоевград, след като нямаше пътници? Нямах отговор, защото всички в купето бяхме заспали. Бобо също ми отправи въпросителен поглед, сякаш искаше да разбере защо сме изпуснали гарата.

Стояхме така в коридора. Мръсен. Миризлив. С прозорци, които отдавна не се отваряха. По едно време началникът се върна и ни каза със заповеден тон.

– Влакът се връща за депо, ще слезете на следващата гара преди депото и ще чакате международния.

Върнахме се в купето. Овчарката отново зае мястото си до вратата, а ние насядахме на изтърбушените седалки. Бяха червени. Сигурно някога вагонът е бил първокласен, но не и днес, помислих си аз. Усетихме лек сблъсък, след като приключила маневрата си, машината отново се беше закачила за композицията. След бавен и тържествен знак от слънчогледа на началника, влакът бавно се отправи към депото. Слязохме десетина минути по-късно на малката гара. Аз, Мая, Христо и Бобо. Влакът явно само нас чакаше за да се отправи бавно на заслужен отдих в депото. Бобо потичваше радосно на пустия перон, доволен че се е отървал от задушното и мръсно пространство на влака. Христо и Мая отидоха в близкото кафе. Останах да стърча на перона.

– Ще го наглеждаш ли, попита ме Христо?
– Да, отвърнах с усмивка аз.

За краткото ни познанство овчарката Бобо ми беше допаднала с веселия си нрав и умен поглед. Беше по-умна от някои хора, убеден бях аз.

Международният влак от Гърция пристигна тържествено на малката гара след около половин час. Христо и Мая се бяха върнали. Носеха димящи кафета и разбира се лакомство за Бобо. Щом ги видя, кучето весело се завъртя сякаш казвайки „Ето ме“ и замаха с опашка. Получи лакомствата преди да се качим на влака.

За разлика от нашия, този влак беше претъпкан. Едва се сместихме в коридора с Бобо. Овчарката даже не можеше да се радва на досегашния лукс, и чинно седна в коридора наставлявана от Христо. Сита и доволна. Пътувахме малко. Сред глъч, вслушани в разговори на най-различни езици. От време на време погалвах Бобо, който усетил близостта се сви в краката ми.

Влакът спря на Благоевград. Слязохме. Взехме си довиждане с Мая и Христо. Ди Джей Бобо весело ми помаха с опашка за сбогом, излая и последва стопанина си. Всеки тръгна по пътя си. Минавайки покрай близкото мърляво кафене дочух от колоните познат глас. Ди джей Бобо. Пееше вритъма на диското Where is your Love. Стил, който също отдавна беше забравен.

Замислих се, къде ли беше останала любовта на хората към старата железница? Нямаше я, беше се загубила отдавна. Хората предпочитаха удобствата на личните си автомобили, а не красотата на една стара чаровница, която може да те запознае с историите и съдбите на най-различни хора. А и на едно куче. Нямаше я, беше останала само тази кратка история, в един протрит и прокъсан плик…

Снимка: Pixabay.com