Не мога да видя нощен Лондон, но съдейки по ситуацията на летището,си го представям като един непрестанно туптящ организъм от човешки емоции и съдби. Фрашкано е с руснаци и всевъзможни източноевропейци . Повечето от пасажеритеса налягали по земята където сварят. На излизане от самолета се запознавам с Краси и неговата съпруга както галено и вика „леля Мара“, които са сред родната емиграция тук през последните 13-14 години. Пиша, допивайки вече поизстиналото кафе с което Краси ме черпи преди да се разделим и да ме покани в Лондон. Намерил съм едно от малкото свободни места по масите на околните заведения, заобиколен от руски тетки, които не спират да водят своите средношни разговори.

Малко, малко колко да е малко, летище Стенстед си е доста голямо за родните измерения с цели 94 гейта. Още в самолета се заговарям със седящият до мен спътник, за летището, което той определя като „частно“ на ирландците от Ryan Air. По-късно щях да се убедя в това, защото на пистата сутринта освен техни самолети нямаше други. Поне нямаше опасност да закъснее полетът до Копенхаген. Освен всичко друго от краткия диалог с моя спътник разбирам интересната подробност, че британците не разрешавали на пасажери да кацат на Острова, придружени от домашни любимци. Той и съпругата му пътували с Eurostar до Париж или Франкфурт, когато си идвали в България с тяхното куче. По обратния път следвали сходен маршрут. Опитал се безуспешно да регистрира малкия си любимец като нещо, без което не може да пътува.

Възрастна двойка обсъжда на една от съседните маси, доколко демократична може да е една монархия, спомняйк си за съдбата на лейди Ди и произхода на не дотам британски имена като Ковач.

В същото време до мен на съседната маса се настанява група чехи. Едно от момчетата се опитва да спи в необичайна поза- легнал под масата с крака изпънати върху стола. Не му се получава, защото става и пуска таблета. Успявам да хвърля поглед към тях. Гледат разбира се хокей на лед. Какво да гледат, американският футбол не е техния спорт. Мачът е от NHL втори плейоф между „пантерите“ от Флорида и „лавините“ от Каролина.

С настъпването на утрото идва време и за другия полет. 49-ти гейт не е като 94-ти, където е систуиран полетът за Букурещ. Явно и тези за София са някъде там, но сега попадам в пълен на половина самолет до Копенхаген все пак. Кротко дремеш до мен чистокръвен британец споделя, че и за тях това е любимо летище заради евтините полети.

Пристигаме навреме в Копенхаген. Предстои ми да преживея втори културен шок за последния ден, след като до Лондон пътувам в самолет, в който една от стюардесите съвсем не изглежда да покрива разбиранията ми за тях че трябва да са слаби и стройни. Тук ме посреща служителка на летището- младо момиче , от което се виждат само очите. Забулено и забрадено сякаш не кацам в Копенхаген а в Кабул. По-късно виждайки как арабите са напъплили из северната цивилизационна зона ако така може да бъде определено Скандинавието, щях да се запитам къде са красивите скандинавки, и ако са на изчезване, тогава накъде върви света?!

Мартин Иванов

Лондон

/Следва/