Защо българските спортни успехи на Олимпиадата (не) са уникални

Вторачено в целукупната еуфория, обществото ни не се пита, а как ще е след 4 години в Лос Анджелис и след това

В последните дни на поредната лятна Олимпиада в Париж когато българските медали заваляха като истински дъжд посред суша, медиите ни изригнаха като вулкан. Успехите на гимнастички, борци и  щангисти бяха повсеместно определени като „феноменални“ или „уникални“.

А те съвсем не са нито „феноменални“, нито „уникални“, а просто резултат от много труд, усилия и лишения в условия, несъпоставими дори с тези в съседните ни страни. Те не са уникални, защото нито медалите в щангите, още по-малко тези в борбата или в гимнастиката са нещо , което да не сме виждали в миналото. Тогава щангистите ни например завършваха състезанията с най-малко два рекорда в двете отделни движения, а пък гимнастичките печелеха по 9 от 10 медала от големи първенства. Ето това бяха уникални постижения.

За мен уникално на тази Олимпиада например беше постижението на едно американско момче, състезател по спортна гимнастика, което въпреки сериозното си очно заболяване направи блестящо представяне и спечели бронзов медал за САЩ, радвайки се така, сякаш е спечелил олимпийското злато.

Днес, ввъв всеобщата еуфорияот представянето на нашите състезатели сякаш забравяме, че и това е много на фона на покъртителните бази на които се подготвят. Да не споменаваме в коя дупка на кавала се намира спортът, от който държавата е абдикирала повече от три десетилетия.

И като споменах Америка, тя е уникална с още нещо, със своята феноменална система от колежански първенства и подготвителни центрове, в които се готвят далеч не само американски младежи. Голяма част от лекоатлетите от карибските страни като Барбадос, Бермуда, Доменика и кой ли още не са продукт на американските университети. На тази Олимпиада имаше и доста примери на плувци от различни страни като Унгария и може би Нидерландия, а в това число и България, които също са предпочели едновременно да получат образованието си и да се готвят като елитни спортисти в американската система.

Може би и тя има своите недостатъци, за това ще се произнасят специалистите, но ако има един неоспорим плюс от нея, това е, че тя дава плодове. Нещо подобно имаше и у нас в така наречия период на зрелия социализъм, след чиито край дори добре структурираната система от спортни училища като наследство от миналото беше разрушена. А в настоящото децата от поколения- X,Y,Z вместо да се състезават по площадки, зали и стадиони, се състезават в това, кой ще пусне най-якото селфи в Instagram или Tick Tock. На клетия спорт не му остава нищо друго освен да си внесе кадри отвън, щом като не може да си ги произведе. Това не е скорошно явление, а е нещо което отдавна се наблюдава в по-комерсиални спортове като футбола.

В патриотарщината обзела нацията ни, почти никой не си задава въпроса: А сега накъде?! Защото след четири години идва олимпиадата в Лос Анджелис. Спортът се развива толкова динамично, че вече не можем да говори нито за „български дисциплини“, нито за „български рекорди“ – например в леката атлетика. Никой не се пита, кой ще ни представя след четири години в същата тази Америка а и след това например в секторни дисциплини в леката атлетика като скок на височина или в тройния скок, или в друга „българска“ в близкото минало дисциплина- 100 метра с препятствия при жените!

Зимните спортове са прекрасно доказателство, че с липсата на ярко присъствие на български спортисти в дисциплини като биатлон или шортрек, те отдавна губят и своя „български характер“.

Така че хайде малко да намалим децибелите и градусите на родния патриотизъм, защото спортът ни отдавна е затънал в тинята на блатото, и ако има все още успехи, те се дължат на единици момчета и момичета, успели да се изтръгнат от нея.

Мартин Иванов