Албания- една американска мечта

Ако за повечето хора на Балканите заминаването за Америка символизира освобождаване от оковите на тинята и поемане на въздух в страната на неограничените възможности, за американци и западноевропейци, наситили се на консуматорство и егоизъм, Албания може би е олицетворение на една истинска мечта.

Лятото е време за пътешествия , те от своя страна са извор на запознанства и черпене от богатия извор на човешки истории. Тъкмо по време на едно пътешествие до страната на орлите попадам на американка на средна възраст, решила да замени живот в страната на сънищата на мнозина балканци, с живота в неизвестното- в страна, намираща се не само в периферията на Балканите, но и в периферията на Европа. Страна която се опитва да намери своя европейски път. Албания, в която както ми призна възрастен жител на Тирана, „все още цари масова корупция“, и Албания, която според думите на местен екскурзовод „вече е отворена към света“.

От Денвър до Дурас

Срещам американката , героиня на този пътепис в автобуса. Разбирам че е от Америка докато минаваме гранична проверка на македонска страна. Докато ми показва своя тен от Колорадо , ми споделя, че времето у нас е почти като това в родния и край. Отседнала за седмица в България, преди да продължи към новата си „родина“- Албания, в която възнамерява да живее поне една година. „Обичам морето, а при нас макар времето да е меко, морето е далеч“, ми казва тя. По-късно ще разбера, че е родом от Денвър, но пред мекия климат и планините на Денвър избрала да отседне край морския бряг в Дурас.

Дано не се разочарова особено от времето, което с тези климатични промени в Дурас както установих тези дни е микс от безмилостни горещини и висока влажност, което прави дрехите на човек да изглеждат като прани гащи.

Потегляйки бавно към Тирана,тя се учудва от строгия контрол от македонските граничари, които чинно ни карат да се построим в редица и да ни прегледат багажа. В същото време пасажер от съседна седалка възкликва „Е па македонска дръжава! „. А американката се оказва с цели два куфара от по 20 килограма. „Това е целият ми багаж. Събирах малко пари и отивам да поживея в Албания“, ще ми допълни по-късно тя.

Признава, че за пръв път минава през граници. В Америка по думите и границите се преминават безпроблемно от всички останали, с изключение на мексиканците. Облечена с пъстри дрехи в индиански стил и шапка с индиански мотиви.

Колорадо погрешно на моите мисли съвсем не се оказва в стагнация, защото в този американски щат са съсредоточени големи аерокосмически компании, и такива от военната индустрия.

Американката обаче не е единствената отправила се към тази тера инкогнита. Натам са тръгнали още две момичета от Австралия, студент от Япония, и две момчета от Белгия. И няма как да не си помисли човек за Албания като за истински туристически магнит, особено за людете, незапознати с нашенските балкански ширини пък и нрави. Само мога да си представя какво биха усетили те, ако бяха станали свидетели на истинския погром, станал три дни по-късно на автогарата в Тирана. Дали мечтата и тръпката им към непознатите албански земи нямаше бързо бързо да угаснат.
Двете момичета от Австралия се оказват от Бризбейн, градът домакин на лятната олимпиада през 2032 година. Признаватса, че са извървели дълък път докато дойдат до Албания.

В късната петъчна вечер спираме насред нищото. Оказваме се в близост до македонски ресторант, в който шофьорите може би са отишли да вечерят. Докато ги чакам се наслаждавам на истински нощен концерт от звуците на пеещи щурци, примесени с идващите от близката джамия призиви на мюезина към всички изповядващи мюсюлманската религия.

В малкия отрязък от време се заслушвам в дискусия между австралийките и белгийците посветена на кариерното развитие. То какво друго да ги интересува младите хора-освен кариера и пътешествия?!Като добри дестинации за работа се открояват Босна и Нидерландия. Разбирам че едната от австралийките учи за компютърен инженер. И в този смисъл предпочитала да пише не на Java, а на C++. Първият компютърен език по думите и бил по-скоро за уеб дизайнери, докато вторият имал по-аналитичен характер.

Японският ми спътник се оказва студент по социология от Манчестър, който преди да замине за Страната на изгряващото слънце решил да си направи една обиколка из Европа, като освен през България и Албания в плановете му са да посети още Черна гора, Сърбия и Полша. По фланелката разбирам, че е фен на „Ювентус“. Преглъщайки леката горчивина, че ме смята за унгарец, разбирам, че обича много и българското кисело мляко. Признава, че си го купува всеки ден от японските супермаркети.

Това не са единствените студенти на които попадам на път за Албания, защото в Тирана се натъквам и на две момичета от Германия, които следват съответно английска филология и химия. Бъдещата химичка споделя, че в началото много големи трудности е изпитвала с различните непознати термини.

А Тирана ни посрещна със зеленина и значително повече велоалеи в центъра на града, отколкото в София. Май и по този показател са ни албанците са ни изпреварили, ми идва на ум след като виждам на какви широки велоалеи се радват местните велосипедисти.

Но това е само лек щрих от Албания- за някои страна -мечта, за други- стремеж към не известното, а за трети просто блян за запознаване с нови места. А какво по-хубаво от това, човек да пътува, и да опознава места, хора и истории…

Мартин Иванов