Път без спомени няма

Спомените са солта и пипера на пътуването

Пътуването без спомени е като безсолна храна или като салата без копър и магданоз. Освен стрес транспортните неуредици с които човек може да се сблъска пораждат безсъние а то от своя страна ражда спомените. Пристигайки в Брюксел се натъквам и на други „нощни птици“ избрали пътешествието пред сънищата.

Срещам такива хора на южната гара на Брюксел, която както сполучливо я определя един от събеседниците ни-нмлад китаец завършил журналистика и работещ в Амстердам е пресечно място на пътя между Нидерландия и Франция. Оказва се има пасажери не само от тези две страни, защото част от компанията ни са възрастна французойка , учителка по езици пропътувала незнайно колко километра от Порт Елизабет в ЮАР до Брюксел. Освен нея сме с младо момиче от Босна  завършило биотехнологии  в Унгария, което се прибира у дома за да намери работа и реализация.

Оказва се от малко градче в близост до Баня Лука, и докато подарява с усмивка чифт пъстри чорапи на французойката споделя че не би се върнала в Унгария.

Французойката влага експертизата си за да ни покаже разликата в нюансите на английското разбиране за градче town и град city, обяснявайки че разликата освен в размера на населените места се крие и в броя на катедралите. Във сити-то те непременно са повече от една.

Китайският колега пътуващ за Амстердам пък споделя, че в последните 10 -20 години  стандартът на живот там е сравним само с този в Швейцария, докато аз се чудя дали чекираният нов автобус няма да се окаже оправдан риск или къса клечка. Опасенията  ми за последното се засилват като разбирам, че с френската дама макар и в една посока сме за два различни автобуса на отстояние от само десетина минути.

Слава богу този път нещата се нареждат и среднощ потеглям за Париж Берси, а после и за Рен.

Между Триполи и Manhajm

В автобуса за Рен попадам на пореден интересен събеседник-ветеринарен лекар от Либия. Пътуваме заедно до Рен, а целта ни е една и съща да отидем на международното изложение за животни SPACe, което започва в деня на пристигането ни.

Д-р Джаала има собствена клиника в Триполи и както споделя прекарва времето си между Триполи и Манхайм където живее, Посветил се е на животните освен всичко това разбирам че в дома си отглежда цели 13 котки. Освен с медицина се занимава и с организирането на внос на овце в африканската страна.

Споделя че вече повече от 20 години в Либия няма внос на овце от България. Страната ни е заместена от Румъния. Това едва ли е единственият пазар който сме изгубили. Нивото на овцевъдството у нас е такова ЧЕ не дава нотки за оптимизъм. Все пак разменяме контакти с обещания да го свържа с нашенски овцевъди при интерес от износ на овче месо. за разлика от България в Либия овчето месо е номер едно по консумация. Заради различни климатични и културологични особености. Нещо повече в Либия и ветеринарната медицина е доста престижна и високо платена професия, предпочитана от младите хора най вече заради големия брой кучета и котки отглеждани като домашни любимци.

***

Пак съм на автогарата в Рен. Поемам по обратния дълъг път, изпълнен с неяснота и несигурност. Транспортната свързаност на този френски град не спира да ме учудва. По-лесно можеш да стигнеш до Мадрид или Берлин, отколкото до отстоящото на може би около 50-тина километра градче Мон Сен Мишел. Срещам няколко руско говорящи пътнички, които заминават за Мадрид. Оценяват владението на руския ми език като перфектно и питат дали съм ходил в Русия. Препоръчват ми да посетя в някое по-далечно бъдеще Санкт Петербург.

Едната от дамите откликва на неудовлетворението ми от факта, че французите „мразят“ чуждите езици и упорито отказват да говорят на език различен от френския, като ми казва, че сега тепърва изучава езика на Дюма и Монтескьо, и се чувства като ученичка в първи клас.

Среднощ попадам на истинско човешко и езиково стълпотворение на автогарата Париж Берси. Сред него откривам слава богу и двама пасажери водещи диалог на английски език, който разбирам, че мъжът работи към специална организация целяща да подпомага развитието на младежи в страни в бедност или във война. Работил по различни проекти в Африка, а за последно бил в Украйна, където помагал на млади семейства да съградят наново домовете си.

Благородна дейност, замислям се докато очаквам връзката за Брюксел. Пристигайки в ранното утро на новия ден на летището в Шарлероа пък попадам на младо момче, решило да си направи малка екскурзия до „столицата на Европа“ преди началото на учебната година. За него тя ще е първа в университета като студент по право. Споделя че избрал правото пред историята която много обича, защото после като юрист ще взема по-добри пари. Това ме убеждава за пореден път, че за днешното поколение не науката е от значение, а бъдещото материално благополучие. Планът му е да стане нотариус.

Питам го все пак ако се окаже, че правото не е неговата професия, какво би направил. Отговаря ми че винаги може да прекъсне и да се насочи към друга област, защото има много добри резултати от матурата и висока диплома. Гъвкавостта с която разполагат младите е още един плюс, с който ние навремето не разполагахме, или поне малцина се осмеляваха да мислят така, замислям се докато се разделяме пожелавайки му успех в студентството и в живота.

Мартин Иванов