Бедни ми, бедни Булгар

Какво ли би казал Алековият герой Бай Ганя, ако бе наш съвременник, като ни види как сме застанали на прага на еврото в онази мечтана от него Европа. В Европа, в която ние пак си оставаме най-бедните и най-нещастните. Да, в същата онази Европа, в чийто заден двор приличащ на второкласен вагон от многострадалната ни железница продължаваме да обитаваме. Запътил се с темпото на 19-тия век към края на тунела. Тунел, в който светлина не идва , и светлина не се види.

Европа в която продължаваме да тънем в тинята, да живеем в мръсни, тъмни и неугледни градове,, да се борим по улици и градинки с нагло паркирани автомобили. Да дишаме мръсния въздух. Там където корупцията нагарча като отдавна изстинало сутрешно кафе, а героите от миналия век продължават да са герои и на днешния.

Там където продължаваме да вървим по разбити тротоари. Където живеем подвластни на виртуалния, а не на реалния свят. В същата онази Европа, в която съвсем скоро изкуствения окончателно ще пребори човешкия интелект. В която си чакаме жълтите евро стотинки, и се храним некачествено вместо с български плодове и зеленчуци, с „пластмасите“ на същата тази Европа. В Европа на размити граници и на размити ценности.

Може би Европа не би му се сторила тази лелеяна мечта както преди век и нещо. И не че той се е променил, а защото тя не е същата. Отношенията между хората в онази Европа отдавна са в историята. Защото в сегашната Европа вместо човечността и недоверието господстват завистта и недоверието.

Сигурно би хванал дисагите с мускалчетата, а розовото масло комай си остава и днес най-сигурната валута и и тъжно би попитал „Бедни ми, бедни ми Булгар, накъде си се запътил?!